В канала отново потече яркосиня струя. Този път водата полудя, тя съскаше и бълбукаше, а светлината, която бликаше, бе толкова силна, че трябваше да замижим. Докато сместа бързо се оттичаше към басейна, погледнах крадешком Ема и мис Перигрин. Това бе последният ни шанс да спрем Каул, пък и бе останал само един пазач. Но той не сваляше очи и оръжие от жени те, а Каул държеше пистолета си право към челото ми. Явно все още зависехме от тяхното благоволение.
Течността от голямата урна достигна басейна. Водата вътре заклокочи, сякаш някакво гигантско морско чудовище се опит ваше да излезе на повърхността. Светлинният стълб стана дваж по-ярък, а силуетът в него изчезна.
Започна да се оформя нов облак от пара, далеч по-голям от предишния. Постепенно прие човешка форма, но тя бе на гигант, дваж по-висок от всеки от нас, с широк като варел гръден кош. Ръцете му завършваха със закривени нокти и дланите бяха обърнати нагоре по начин, свидетелстващ за огромна и ужасяваща мощ.
Каул погледна към странното творение и се усмихна.
— Ето нещо, което повече ми приляга — провикна се той, вдигна свободната си ръка и извади от джоба си сгънат лист. — Но искам да кажа няколко думи, преди официално да се сдобия с ново положение в живота.
Бентам пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.
— Братко, мисля, че не бива повече да се бавим…
— О, я стига! — кресна му Каул. — Няма ли да ме оставиш да се насладя на величието на мига?
— Слушай! — вдигна ръка Бентам.
Ние наострихме слух. В началото не чувах нищо, но после от далечината долетя висок и пронизителен звук. Видях Ема да се напряга и очите ѝ се разшириха.
Каул е намръщи.
— Това не е ли… куче?
Да! Куче! Беше кучешки лай, някъде в далечината, изгубен сред ехото.
— С чудатите имаше и куче — изтъкна Бентам, — проследило ни е по миризмата и се съмнявам, че е само.
Което означаваше само едно нещо — нашите приятели бяха обезвредили пазачите си и идваха на помощ. Да, нашата кавалерия приближаваше! Но Каул бе на крачка да се сдобие с нова сила, а кой знае колко далече достигаше ехото в пещерите. Можеха да се забавят с минути и да дойдат твърде късно.
— Е, какво пък — въздъхна Каул. — Май речта ми ще трябва да почака. — Той напъха листа в задния си джоб. По нищо не личеше да бърза и това подлудяваше Бентам.
— Побързай, Джак! Вземи своя дух, а аз ще взема моя!
Каул въздъхна.
— Като стана дума. Знаеш ли, мислех си, че ти не би могъл да се справиш с толкова голяма сила. Слаб си духом, братко. С което не искам да обидя твоята интелигентност. Напротив, ти си далеч по-интелигентен от мен! Но ти разсъждаваш като слаб човек. Волята ти е слаба. Разбираш ли, не е достатъчно да си умен. Трябва да бъдеш и порочен!
— Не, братко — замоли се Бентам. — Не го прави! Винаги ще съм вторият след теб, твой верен… всичко, което пожелаеш…
„Така ти се пада — помислих си аз. — Продължавай да бръщолевиш.“
— Точно за това раболепие говорех — завъртя глава Каул. Толкова е типично за слабите хора. Но аз не се поддавам на чувствата си.
— Защото винаги си искал да ми отмъстиш — заяви огорчено Бентам. — Сякаш строшените ми крака и робството не бяха достатъчни.
— О, напротив — засмя се Каул. — Вярно, бях ти сърдит, задето ни превърна в гадини, но да имаш армия от чудовища на своя страна се оказа доста полезно. Ако трябва да бъда честен, проблемът дори не е в твоята мекушавост. По-скоро е… в това, че не съм добър брат. Алма го знае. Не обичам да споделям.
— Ами направи го тогава! — извика Бентам. — Застреляй ме! Хайде, свършвай!
— Мога да го направя — отвърна Каул. — Но мисля, че ще е по-полезно, ако застрелям… него.
Той насочи пистолета към гърдите ми и дръпна спусъка.
Усетих удара от куршума още преди да чуя изстрела. Беше като да те ударят с гигантски невидим юмрук. Полетях назад и тупнах на земята, а светът наоколо изведнъж придоби странни измерения. Гледах към тавана, полезрението ми се бе стеснило до тясна фуния. Някой крещеше името ми. Последва нов изстрел, сетне още един.
И още писъци. Смътно усещах, че тялото ми изпитва силни болки. Че умирам.
После над мен се надвесиха Ема и мис Перигрин, изплашени, огласящи околностите с виковете си, а от пазача нямаше и следа. Не разбирах думите им, сякаш ушите ми бяха под вода. Опитваха се да ме преместят, да ме издърпат за раменете до вратата, но тялото ми бе отпуснато и тежко. Откъм басейна на душите долетя вой като от приближаващ ураган и въпреки непоносимата болка успях да завъртя глава и да погледна.
Каул стоеше, потънал до глезени в басейна, разперил ръце и навел глава назад, неспособен да помръдне, докато изпаренията го обгръщаха и проникваха в него. Те нахлуваха през всички отвори на лицето му — дълги криволичещи повлекла проникваха в гърлото, усукани като въжета се пъхаха в ноздрите, полепнали като облаци закриваха очите му. И след броени секунди всичко приключи — синкавата светлина над басейна се смали до мъждиво сияние, сякаш Каул бе погълнал енергията ѝ.
