Чувствах се, сякаш се връщам от гроба. Болката в гърдите ми понамаля и когато помръднах ръце, установих, че мога да ги движа. Плъзнах ги по тялото си, очаквайки да напипам там зеещи дупки и много кръв. Но гърдите ми бяха сухи. Вместо рани ръцете ми откриха метален къс, плосък като монета. Стиснах го в шепата си, повдигнах я нагоре и го погледнах.
Беше куршум. Не беше пронизал тялото ми. Аз не умирах. Куршумът се бе заплел в шала ми.
В шала, който ми бе подарил Хорас.
Знаел е по някакъв начин, че това ще се случи, и ме бе накарал да нося този шал от вълна на чудата овца. Слава за Хорас…
Нещо проблесна в пещерата. Завъртях глава — все още дори това движение бе почти непосилно — и видях Бентам. Стоеше с изцъклени очи, от които струяха снопове яркобяла светлина. Той изпусна нещо и се чу звън на стъкло.
Беше приел стъкленица с амбро.
Използвах цялата си сила, за да се обърна на една страна, свих се на кълбо и се опитах да седна. Бентам хукна покрай стените, втренчил поглед в нишите. Гледаше към съдините, сякаш би могъл да ги види.
И тогава осъзнах какво е направил — какво е приел. През всичките тези години бе носил със себе си късче от душата на дядо ми и сега го бе погълнал.
Той можеше да вижда делвите. Можеше да прави това, което и аз.
Вече бях коленичил. Опрях длани в пода. Сгънах един крак под мен, напънах мишци и се изправих. Сякаш се надигах от гробище.
Каул вече се бе напъхал до средата в коридора. Чувах в далечината виковете на моите приятели. Още не бяха избягали. Може би не искаха да изоставят мис Перигрин (или мен). Все още се биеха.
Бентам бе забелязал другата голяма урна и сега тичаше към нея. Пристъпих, накуцвайки, след него. Той посегна към урната и я прекатури. Синкавата течност се изля със съскане в канала и започна да обикаля помещението към басейна.
Бентам се обърна и ме видя.
Той се втурна към басейна, а аз затичах след него. Течността от урната стигна водоема. Водата започна да кипи, стълб ослепителна светлина лумна към тавана.
— КОЙ СМЕЕ ДА МИ КРАДЕ ДУШИТЕ! — изрева Каул от коридора и започна да пълзи назад.
Препънах Бентам — или по-скоро паднах върху него, както предпочитате. Бях слаб и замаян, а той бе стар и немощен, така че силите ни бяха изравнени. Сборичкахме се за кратко и когато стана ясно, че все пак ще му надвия, той се предаде.
— Послушай ме — заговори. — Трябва да го направя. Аз съм единствената ви надежда.
— Млъквай! — скастрих го, притискайки ръцете му надолу. — Няма да слушам лъжите ти.
— Ако не ме пуснеш, той ще избие всички ни!
— Да не си се побъркал? Ако те пусна, ти ще му помогнеш! — стисках го за китките, но той се опитваше да ги освободи и да извади нещо от джоба си.
— Не, няма! — извика. — Допуснах толкова много грешки, но мога да ги поправя, ако ми позволиш да ти помогна.
— Да ми помогнеш?
— Погледни в джоба ми!
Каул пълзеше бавно назад към пещерата, крещейки да не му пипат душите.
— В джоба на жилетката! — извика Бентам. — Има една бележка. Нося я винаги с мен, за всеки случай.
Пуснах едната му ръка и претършувах джоба. Намерих малко сгънато парче хартия и го разтворих.
— Какво е това? — попитах. Беше написано на старочудатски и не можех да го прочета.
— Рецепта. Покажи я на имбрините. Те ще знаят какво трябва да се направи.
Една ръка се пресегна през рамото ми и дръпна рецептата. Извърнах се и видях, че над мен стои мис Перигрин — в човешки облик, макар и доста пострадала.
Тя прочете бележката. После стрелна с блеснал поглед Бентам.
— Сигурен ли си, че това ще свърши работа?
— Веднъж вече стана — отвърна той. — Не виждам защо да не се получи пак. И с толкова имбрини…
— Пусни го — нареди ми тя.
Погледнах я изумен.
— Защо? Тогава той ще…
Тя положи ръка на рамото ми.
— Знам.
— Той открадна душата на дядо ми! Взел я е… сега е в него!
— Зная, Джейкъб. — Тя ме гледаше отгоре, състрадателно и едновременно решително. — Всичко това е истина, но има и по-лошо. Добре е, че успя да го спреш. Но сега го пусни.
И така аз освободих и другата му ръка. Той се изправи с помощта на мис Перигрин. Пред мен се издигаше тъжен стар човек, прегърбен и немощен, със засъхнали струйки от душата на дядо ми по лицето. За миг ми се стори, че зървам в очите му стария Ейб — малка частица от духа му, която сякаш ме гледаше оттам.
Бентам се обърна и хукна към стълба от светлина в басейна на душите. Изпаренията приемаха очертанията на друг гигант, почти толкова голям, колкото Каул, но с криле. Ако Бентам успее да стигне басейна навреме, Каул щеше да се сдобие с могъщ съперник.
Каул почти бе успял да се измъкне от коридора и бе побеснял от гняв.
— КАКВО СИ НАПРАВИЛ! — изрева той. — ЩЕ ТЕ УБИЯ!
Мис Перигрин ме бутна на земята и легна до мен.
— Няма време да се скрием — рече. — Преструвай се на умрял.
