Бентам влезе, олюлявайки се, в басейна и в същия миг изпаренията започнаха да проникват в тялото му. Каул се изправи пред входа на пещерата, огледа се и се втурна към Бентам. Едва не бяхме смазани от едно от огромните му стъпала, което се стовари с трясък на сантиметри от главите ни. Но Каул стигна басейна твърде късно, за да спре Бентам в сливането му с древната, величествена душа, обитавала доскоро голямата урна. Малкото братче на мис Перигрин вече бе удвоило ръста си.
Двамата с мис Перигрин се надигнахме, като си помагахме. Зад нас Каул и Бентам се сблъскаха и звукът от стълкновението им наподобяваше взрив на бомба. Нямаше нужда да ми казват, че трябва да бягам.
Бяхме на средата на коридора, когато срещнахме Ема и Бронуин, които тичаха насреща ни. Те ни стиснаха в прегръдките си и ни помогнаха да поемем навън по-бързо, отколкото биха се справили изтерзаните ни тела. Не разговаряхме — нямаше време за нищо друго, освен да бягаме, а и трябваше да крещим с цяло гърло, за да се чуем. Но лицето на Ема — сияещо от почуда и облекчение от простичкия факт, че съм жив — казваше всичко.
Черният тунел ни погълна. Бяхме успели да се измъкнем. Погледнах назад само веднъж и зърнах мимолетна картина от вихрещия се бой. През облаци от прах и изпарения видях две същества, по-високи от къщи, вкопчени в усилието да се убият един друг: Каул душеше Бентам с покрита с шипове ръка и му бодеше очите с другата. Бентам, чиято глава наподобяваше главата на гигантско насекомо с безброй резервни очи, дъвчеше шията на Каул с продълговати гъвкави челюсти и го риташе с мускулестите си крака. Двамата сякаш бяха прегърнати в странен и зловещ танц, те се блъскаха в стените, таванът се сипеше върху им и съдържанието на безброй разбити делви и урни се плискаше в неспирен фосфоресциращ порой.
Запечатал това кошмарно изображение завинаги в ума си, аз се оставих на Ема да ме поведе в мрака.
Открихме нашите приятели в следващата галерия, скрити в тъмата, където единствената светлинка бе мъждукащият в зъбите на Адисън фенер. Когато Ема запали пламък и те ни видяха да куцукаме към тях, покрити с рани и синини, ала живи, нададоха радостни възгласи. Успях да ги разгледам на пламъчето на Ема и неволно трепнах. Те не бяха в по-добро състояние от нас — с кървящи рани от ударите в стената, където ги бе хвърлял Каул, неколцина дори имаха счупени ръце и крака.
За миг, когато от вътрешността долетя поредният тътен, ние всички се умълчахме и Ема най-сетне успя да ме прегърне.
— Видях го да стреля в теб! Какво чудо те пощади?
— Чудото на вълната от чудата овца и сънят на Хорас! — отвърнах, целунах Ема и тръгнах да търся Хорас в тълпата. Когато го открих, прегърнах и него, толкова силно, че подметките му се отделиха от земята.
— Дано един ден успея да ти се отплатя за това — рекох и подръпнах шала.
— Толкова се радвам, че ти е помогнал! — ухили се радостно той.
Сблъсъците се възобновиха, тътнежът продължаваше да нараства и ставаше непоносим. От коридора хвърчаха скални отломъци. Ала ние бяхме в безопасност. Нямаше начин Каул и Бентам да се доберат до нас, без да съборят върху себе си планината. Трябваше час по-скоро да се измъкнем от библиотеката — и после от тази примка.
Затичахме се, доколкото ни бе по силите, обратно по пътя, по който бяхме дошли, като си помагахме едни на други. Адисън ни водеше през лабиринта, следвайки носа си. Звукът от битката на Каул и Бентам сякаш ни гонеше и се усилваше, въпреки че се отдалечавахме — като че двамата продължаваха да растат. Колко големи може да са станали и колко силни? Може би душите от всички разбити от тях съдини се бяха изсипали в басейна и ги подхранваха, превръщайки ги в невъобразими чудовища.
Дали Библиотеката на душите щеше да ги погребе? Да се превърне в тяхна гробница, в техен затвор? Или щеше да се разпука като черупка на яйце и да роди тези ужасни създания на белия свят?
Стигнахме изхода на пещерата и изскочихме на оранжевата дневна светлина. Тътенът зад нас бе станал постоянен — земетресение, което караше хълмовете да подскачат.
— Не бива да спираме! — извика мис Перигрин. — Към изхода на примката!
Бяхме на средата на пътя и пресичахме една открита площ, когато земята под краката ни подскочи толкова рязко, че всички изпопадахме. Никога досега не бях виждал на живо изригващ вулкан, но едва ли би могъл да прозвучи по-страховито, отколкото оглушителния взрив, който ни застигна от вътрешността на планината. Обърнахме се стреснати, за да открием, че в небето се издига гигантски облак от раздробени скални късове и после чухме — сякаш бяха съвсем близо до нас — виковете на Бентам и Каул.
Бяха се освободили от библиотеката. Бяха си пробили път през тавана и невъобразимо количество скални пластове, за да излязат на дневна светлина.
— Не бива да чакаме повече! — извика мис Перигрин. Тя се надигна и размаха бележката, която бе взела от Бентам.
— Сестри, време е да затворим примката!
Едва сега осъзнах какво ни е дал той и защо мис Перигрин го бе пуснала. „Рецепта“ — така го нарече. „Веднъж се получи…“
