— Аз мога да ви спусна — вдигна ръка Олив. — Имам достатъчно сила!
— Няма да стане — възрази Инок. — Слабичка си, а ние сме твърде много.
Кулата се разтресе из основи. От тавана се откъртиха плочки и се пръснаха на пода.
— Добре тогава! — рече Олив. — Останете си тук!
Тя хукна нагоре по стълбите. Трябваше да минат само няколко секунди и още едно разклащане на кулата, за да решим, че Олив е единствената ни надежда.
Животът ни сега е в мъничките ръце на нашия най-дребен член. Птиците да са ни на помощ.
Хукнахме нагоре по наклонения коридор и после се озовахме отвън, където денят вече си отиваше. Под нас като на длан се виждаше Дяволското гробище — лагерът на гадините и белите му стени, мъгливата бездна и охраняваният от гладен мост, черните пушеци над Димящата улица и гъсто застроените квартали отвъд нея, а по-нататък Маларичният ров, който се извиваше по краищата на примката като пръстен от нечистотии. Каквото и да се случеше след малко, независимо дали щяхме да живеем, или да умрем, бях щастлив поне да видя за последен път това място.
Струпахме се на полукръглата площадка. Ема ме улови за ръката.
— Не гледай надолу, нали обещаваш?
Една по една имбрините се превръщаха в птици и се подреждаха върху перилата, готови да помогнат с каквото могат. Олив се хвана с две ръце за перилата и си изу обувките. Краката ѝ се издигнаха нагоре и след миг тя се обърна с главата надолу, уловена за желязната преграда.
— Бронуин, хвани се за краката ми — извика Олив. — Ще направим верига. Ема да хване краката на Бронуин, Джейкъб ще се хване за Ема, а Хорас за Хю…
— Левият ми крак е счупен! — оплака се Хю.
— Тогава Хорас да те хване за десния! — тросна се Олив.
— Това е безумие — намеси се Шарън. — Прекалено сме тежки!
Олив започна да спори, но един нов трус разтърси толкова силно кулата, че се наложи да се вкопчим в перилата, за да не изпопадаме.
Трябваше или да се съгласим с Олив, или да се предадем.
— Вече разбрахте какво се иска от вас! — извика ни мис Перигрин. — Правете каквото ви казва Олив и най-важното — не се пускайте, докато не стигнете земята!
Малката Олив сви колене и подаде един крак на Бронуин. Тя го улови, пресегна се и хвана втория. Олив пусна перилата и се изправи върху ръцете на Бронуин, щръкнала към небето като гмуркач, изправен над басейн за скокове.
Бронуин започна да се издига над земята. Ема бързо се улови за краката ѝ и тя също взе да се издига, докато Олив продължаваше да се стреми нагоре, стиснала зъби и нареждайки със силата на волята си да литне към небето. Ето че дойде моят ред — но Олив, изглежда, бе достигнала предела на силите си. Тя махаше с ръце и пъшкаше, сякаш се опитваше да плува кучешката към небосвода, но не успяваше. В този момент мис Перигрин се превърна в птица, вкопчи нокти в роклята на Олив и я повдигна.
Краката ми се отделиха от земята. Хю ме сграбчи за прасците, Хорас увисна на неговите, после дойде ред на Инок, докато накрая дори Перплексус, Адисън, Шарън и братовчедите му се подредиха на веригата. Висяхме във въздуха като някакво причудливо, гърчещо се хвърчило, чиято невидима опашка бе Милърд. Останалите по-дребни имбрини се бяха вкопчили в дрехите ни и махаха яростно с криле, добавяйки доколкото могат подемна сила.
Последният от нас тъкмо бе напуснал кулата, когато каменната постройка започна да се руши. Стана толкова бързо — първо се срутиха горните етажи, сетне и наклоненото стълбище бе погълнато от колабиращата примка. Останалото се срина под собствената си тежест, етаж по етаж, докато кулата се прекърши през средата и изчезна в облак от прах и отломки със звук на милиони изсипвани в каменоломна тухли. По това време мис Перигрин бе изчерпала силите си и ние падахме бавно към земята, а имбрините ни дърпаха настрани от мястото на разрушението.
Приземихме се на площада, първи Милърд, последна Олив, която бе толкова изтощена, че тупна по гръб и остана да лежи, дишайки тежко като маратонец. Събрахме се около нея, поздравявахме я и я аплодирахме.
Очите ѝ се ококориха и тя посочи нагоре:
— Вижте!
Във въздуха над нас, там, където доскоро стърчеше върхът на кулата, сега имаше малка вихрушка от блещукащо сребро, миниатюрен ураган. Това бяха последните останки на рухналата примка. Гледахме като хипнотизирани как се смалява, въртейки се все по-бързо и по-бързо. Когато стана твърде малка, за да се различава с просто око, от нея долетя силен звук, наподобяващ тътен на реактивен самолет:
— АЛМАААААААА…
След което вихрушката утихна, поглъщайки със себе си и гласа на Каул.
