Беше процедурата, която бе използвал веднъж, в далечната 1908 година, за да измами Каул и последователите му. Същата, с която бе затворил примката, в която са се намирали, вместо да пренастрои вътрешните им часовници, както са се надявали. Този път колапсът щеше да е целенасочен. Но имаше само един проблем…
— Това няма ли да ги превърне в гладни? — попита мис Рен.
— Гладните не са проблем — отвърнах, — но последния път, когато са затворили примка по този начин, не е ли последвал взрив с достатъчно мощност, за да повали дърветата в половин Сибир?
— Имбрините, които брат ми е подлъгал да му помогнат, са били млади и неопитни — обясни мис Перигрин. — Ние ще се справим по-добре с тази задача.
— Дано успеем — добави мис Рен.
Над хълма изплува гигантско лице като надзъртащо от хоризонта второ слънце. Това беше Каул, сега вече с размерите на десет къщи. Той отвори уста и се провикна с кънтящ глас:
— АЛМАААААААААААА!
— Търси вас, госпожо — извика уплашено Олив. — Трябва да се измъкнем на сигурно място!
— След минутка, милинка.
Мис Перигрин накара всички чудати деца (както и Шарън и братовчедите му) да се отдалечат на безопасно разстояние от нея и имбрините. Приличаха на някакво тайно мистично общество, готвещо се да извърши древен ритуал. Какъвто, предполагах, и щеше да е. Четейки от бележката, мис Перигрин произнесе:
— Според написаното тук започнем ли реакцията, ще разполагаме само с минута, за да избягаме от примката.
— Това достатъчно ли е? — попита мис Авъсет.
— Трябва да е достатъчно — рече мрачно мис Рен.
— Може би ще е добре да се приближим още до изхода, преди да опитаме — предложи мис Гласбил, която съвсем наскоро бе дошла на себе си.
— Нямаме време — възрази мис Перигрин. — Трябва да…
Останалата част от изречението бе погълната от далечния, но мощен вик на Каул, чиито думи бяха неразбираеми, след като мозъкът му бе започнал да се разпада от неспирния бърз растеж. Диханието му достигна до нас само няколко секунди след гласа, вонящ жълтеникав вятър, който караше въздуха да трепти като мараня.
Не бяхме чували нито звук от Бентам от известно време и аз се питах дали не е бил убит.
— Пожелайте успех на своите учителки! — извика ни мис Перигрин.
— Успех! — извикахме ние.
— И да не ни взривите всички! — добави Инок.
Мис Перигрин се обърна към сестрите си. Дванайсетте имбрини се подредиха в тесен кръг и се хванаха за ръце. Мис Перигрин заговори на старочудатски. Останалите отвръщаха на същия език и гласовете им се извисиха в мрачна ритмична песен. Това продължи около трийсет секунди или малко повече, а през това време Каул се изправи над пещерата, отърсвайки се от скални отломки.
— Тази гледка наистина е незабравима — подхвърли Шарън — и ако искате, вие останете да ѝ се наслаждавате, но аз мисля, че с братовчедите ще си тръгваме. — Той пое в обратна посока, сетне видя, че пътеката се разделя на пет нови пътеки и по твърдата почва нямаше и помен от следите ни. — Хм — изсумтя и се обърна. — Някой да си спомня случайно пътя?
— Ще трябва да почакаш — изръмжа Адисън. — Никой няма да си тръгва, преди да свършат имбрините.
Най-сетне те пуснаха ръце и разкъсаха кръга.
— Това ли беше? — попита Ема.
— Това беше! — отвърна мис Перигрин, вървейки забързано към нас. — Да тръгваме! След петдесет секунди не бихме искали да сме още тук!
Там, където допреди миг стояха имбрините, сега се бе образувала цепнатина, която бързо се разширяваше, а ръбовете ѝ се сриваха и рушаха. Колапсът бе започнал.
Въпреки изтощението и наранените си тела ние побягнахме, гонени от ужаса и страховитите апокалиптични звуци — както и от огромната, надвиснала над нас сянка. Земята под краката ни също се цепеше. Спуснахме се по древните каменни стълби, които се трошаха като че бяха от пясък, върнахме се в първата къща, от която бяхме дошли, и най-сетне се озовахме в прохода към кулата на Каул.
Мис Перигрин спря и остана да ни насочва през прохода, докато всички се озовахме от другата страна. Когато погледнах през рамо, видях, че тунелът се руши и че върху покрива му се стоварва един гигантски юмрук.
— Къде изчезна вратата? — попита трескаво мис Перигрин. — Трябва да я затворим, инак колапсът ще се разпространи и от тази страна!
— Бронуин я изрита — издрънка Инок. — Разбита е!
Бронуин първа бе стигнала вратата, а за нея това бе най-бързият начин да се влезе някъде, вместо да се ползва дръжката.
— Съжалявам! — извика тя. — Нима обрекох всички на гибел?
Сътресенията на примката бяха започнали да се предават и в кулата. Тя се люшкаше и ни караше да отскачаме от една страна към друга.
— Не и ако успеем да избягаме от кулата — отвърна мис Перигрин.
— Прекалено сме високо! — извика мис Рен. — Никога няма да стигнем навреме до дъното!
— Има една открита площадка над нас — спомних си аз. Макар да не знаех защо го казах, тъй като да се размажем от високо едва ли бе по-различно, отколкото да бъдем смачкани от рухналата кула.
— Да! — извика Олив. — Ще скочим!
— В никакъв случай — завъртя глава мис Рен. — За нас, имбрините, това не е проблем, но вие, деца…
