След колабирането на примката и рухването на кулата не можехме да си позволим лукса да останем още дълго наблизо. Макар че най-страшната опасност бе останала зад нас и повечето от враговете ни бяха сразени или пленени, наоколо цареше хаос и имаше много неща за оправяне. Въпреки изтощението и раните имбрините се заеха да вършат това, в което ги биваше най-много, а то бе да създадат ред. Те се преобразиха в човешки облик и поеха командването. Претърсихме бараките за скрити гадини. Двама бяха оцелели отпреди, а Адисън откри още една — изплашена женица, която се спотайваше в дупка в земята.
Тя се подаде с вдигнати ръце, молеща за милост. На братовчедите на Шарън бе заръчано да построят импровизиран затвор, където да приберем малкия, но нарастващ брой пленници, и те се захванаха радостно за работа, като пееха, докато удряха с чукчетата. Шарън бе подложен на обстоен разпит от мис Перигрин и мис Авъсет, но след няколко минути те го освободиха, уверили се, че е само наемник, а не и таен агент или предател. Шарън изглеждаше шокиран не по-малко от нас от измяната на Бентам.
За кратко време лабораториите и затворите на гадините бяха очистени, а машините им за мъчения — разбити. Изнесохме на чист въздух обектите на ужасяващите им експерименти и се погрижихме за тях. Намерихме още пострадали в подземията на съседните бараки, където нещастниците бяха държани затворени и гладни. Някои се пръснаха наоколо замаяни и объркани и трябваше да бъдат наблюдавани, за да не се отдалечат или изгубят. Други бяха толкова развълнувани, че не спираха да ни благодарят. Едно малко момиче отдели половин час да върви от чудат на чудат и да ги прегръща.
— Не знаете какво направихте за нас — рече тя. — Нямате ни най-малка представа.
Нямаше начин тона да не ни окаже въздействие и докато се опитвахме да ги успокоим, пие самите подсмърчахме и въздишахме. Не можех дори да си представя какво точно бяха преживели моите приятели, камо ли тези нещастници, докарани и затворени тук от седмици. (Сравнени с техните страдания, раните и травмите ми изглеждаха незначителни.
От спасените чудати най-трайно заседнаха в съзнанието ми трима братя. Изглеждаха в сравнително добро здраве, но бяха толкова потресени от преживяното, че отказваха да говорят. При първа възможност напуснаха тълпата и потърсиха една порутена къща, където да се скрият, озъртайки се изплашено наоколо, като най-възрастният бе прегърнал другите двама през раменете. Сякаш не можеха да съчетаят сцената пред тях с ада, който бяха приели за реалност.
Инок видя, че разговаряме с тях, и двамата с Бронуин ни доближиха. Тя влачеше със себе си изплашена до смърт гадина с бяла престилка, чиито ръце бяха завързани. Момчетата се дръпнаха.
— Вече нищо не може да ви стори — успокои ги Бронуин. — Никой от тях.
— Може би трябва да ви го оставим за малко — предложи Инок с дяволита усмивка. — Сигурно има за какво да си побъбрите.
Гадината вдигна глава. Когато видя момчетата, черните му очи се изцъклиха.
— Спрете — намесих се аз. — Не ги измъчвайте.
Най-малкият брат сви ръце в юмруци и се надигна, ала големият го прегърна и му прошепна нещо в ухото. Малкият затвори очи и кимна, след това скри юмруците си под мишниците.
— Няма да ни трябва — заяви той с отчетлив южняшки акцент.
— Ела тогава — рекох на гадината и Бронуин я дръпна с нас, докато се отдалечавахме.
Кръжахме около бараките в очакване имбрините да ни дадат разпореждания. Изпитвахме облекчение, че вече не е нужно ние да вземаме решения. Бяхме изтощени, но и въодушевени, най-вече от мисълта, че оцеляхме след всичко преживяно.
Навсякъде се чуваха радостни викове, смях, песни. Милърд и Бронуин танцуваха сред пепелищата. Олив и Клеър се бяха вкопчили в мис Перигрин, която ги носеше на ръце, докато сновеше наоколо и проверяваше как вървят нещата. Хорас непрестанно се щипеше, подозирайки, че това е само поредният сън, някакво красиво бъдеще, което още не бе настъпило. Хю стоеше сам отстрани, сигурно тъгуваше по Фиона, чието отсъствие измъчваше всички ни. Милърд не се откъсваше от своя герой Перплексус, чието скоростно стареене бе спряло, когато влязохме в Абатон, и колкото и да бе странно, не се бе възобновило. Но щеше да стане, увери ни Милърд, и сега, когато кулата на Каул бе разрушена, не беше ясно как Перплексус ще се върне в своята примка. (Съществуваше, разбира се и Панпримтиконът на Бентам, но коя от стоте врати щеше да се окаже правилната?)
Да не забравям, разбира се, Ема и мен. Откакто се измъкнахме от примката, почти не бяхме разговаряли. Може би защото се бояхме от това, за което трябваше да говорим.
