Какво ще стане сега? Какво ще се случи с нас? Знаех, че Има не може да напусне чудатия свят. Трябваше да прекара остатъка от живота си в някоя примка, независимо дали в Дяволското гробище, или на друго, по-добро място. Но аз бях свободен да си тръгна. Имах семейство и дом, които ме очакваха. Живот, или бледото подобие на такъв. Ала тук също имах семейство. Имах и Ема. Освен това сега бях друг Джейкъб, или все още се превръщах в него. Дали той би оцелял, ако се върне във Флорида?
Имах нужда от всичко това. От двете семейства, от новия и стария Джейкъб — и най-вече от Ема. Знаех, че ще трябва да направя избор, и се страхувах, че той ще ме разкъса на две.
Всичко това бе твърде много за мен след онова, което бях изтърпял. Нуждаех се от няколко часа, от един ден, за да си поема въздух. И така, ние с Ема стояхме рамо до рамо, смълчани и загледани напред, в очакване имбрините да ни потърсят.
Но те, с типичната им загриженост, явно бяха решили, че сме преживели твърде много. Че имаме нужда от почивка и освен това, казаха ни, чакали ги задачи, за които чудатите деца нямали нужните способности. Когато кулата рухна, тя смаза и малката сграда под нея, но те не ни позволиха да се ровим из останките за оцелели. На много места в бараките имаше складове със стъкленици с амбро, но имбрините не ни разрешиха да ги събираме. Чудех се какво ли са намислили да правят с тях и дали тези откраднати души могат някога да бъдат върнати на притежателите им.
Замислих се за стъкленицата с екстракт от душата на дядо ми. Бях толкова разгневен, когато Бентам я използва, но ако не го бе сторил, никога нямаше да успеем да се измъкнем от Библиотеката на душите. Така че, в края на краищата, тъкмо душата на дядо ми ни спаси. Можех поне да се радвам, че не е била изгубена безцелно.
Имаше работа и извън бараките на гадините. На „Лоша слава“ и навсякъде из Дяволското гробище чудати деца трябваше да бъдат освободени, но имбрините държаха те да го сторят, заедно с освобождението на някои чудати възрастни. Не срещнаха никаква съпротива — роботърговците и техните слуги бяха избягали от Гробището в мига, когато гадините изгубиха властта. Можеха безпрепятствено да съберат децата и да ги отведат на безопасно място. А предателите щяха да бъдат заловени и изправени на съд. Но нищо от това не беше наша грижа — така ни казаха за пореден път. В момента се нуждаехме от място, където да си отдъхнем, както и от база за операции, откъдето можеше да започне възстановяването на чудатия свят — и никой от нас не държеше да остане в страховитата крепост на гадините по-дълго, отколкото е необходимо. Предложих къщата на Бентам. Там имаше много свободно място, легла, удобства, лекар и Панпримтикона (който винаги може да се окаже полезен за нещо). Поехме преди здрач, като натоварихме тези от нас, които не можеха да ходят, на един от камионите на гадините, а останалите тръгнаха зад него. Прекосихме моста над реката с малка помощ от страна на гладния в него, който първо пренесе камиона над пропастта, а сетне и нас на групи от по трима. Някои от децата бяха изплашени от гладния и трябваше да бъдат успокоявани. Други бяха развълнувани и настояваха да ги прехвърлят по няколко пъти напред и назад.
Позволих им. Контролът над гладните се бе превърнал във втора природа за мен, което бе успокоително, макар и малко тъжно. Сега, когато гладните почти бяха изтребени, моите чудати способности навярно щяха да станат ненужни — поне в този им вид. Но нямах нищо против. Щях да съм далеч по-щастлив, ако гладните изобщо не съществуваха.
Прекосихме Дяволското гробище в бавна процесия, наобиколили камиона като на парад или настанени върху масивната му броня и покрива. Беше като победно завръщане и повечето чудати излязоха пред домовете си, за да ни гледат как минаваме. Бяха видели падането на кулата. Знаеха, че животът им се е променил. Мнозина ни посрещаха с овации. Някои ни поздравяваха. Други се спотайваха в сенките, засрамени от това, което бяха вършили.
Когато стигнахме къщата на Бентам, на вратата ни посрещнаха Мама Прашец и Рейналдо. Приеха ни топло и ни казаха, че къщата е изцяло на наше разположение. Мама Прашец веднага се зае да лекува ранените, отведе ги при леглата, настани ги удобно и обработи раните им с лечебния прашец. Предложи да се погрижи и за моите синини и раната от ухапване, но аз ѝ казах, че това може да почака. Имаше деца в по-тежко състояние.
Разказах ѝ как бях използвал пръста. Как ми бе спасил живота и живота на други. Тя повдигна рамене и се върна към работата си.
Не се отказах толкова лесно.
— Заслужаваш медал — рекох. — Не зная дали чудатите дават медали, но ако го правят, ще се погрижа да получиш един.
Това явно я развълнува, защото я видях да подсмърча, когато се отправи към следващия пациент.
— Да не казах нещо лошо? — попитах Рейналдо.
— Не зная — отвърна загрижено той и тръгна след нея.
Ним скиташе из къщата, все още объркан и неспособен да повярва в предателството на Бентам.
— Трябва да има някаква грешка — повтаряше той. — Мистър Бентам никога не би ни изменил.
