— О, я престани! — скара му се Ема. — Твоят шеф е един плужек!
Истината е малко по-сложна, мислех си аз, но сега не беше моментът да се хвърлям в защита на Бентам. В края на краищата той не бе длъжен да предава онази рецепта на имбрините. Беше направил своят избор. Беше се пожертвал, за да спаси останалите.
— Трябва му време — каза Шарън за Ним. — Това е труден процес. Бентам излъга не само него.
— И теб ли? — попитах.
— Мен най-вече. — Той сви рамене и завъртя глава. Изглеждаше объркан и тъжен. — Той ми помогна да се отърва от амброзията, спаси ми живота. У него имаше много добро. Предполагам, че това му е помогнало да ме измами.
— Имаше и помощник — припомни си Ема. — Нали знаеш, довереник. Ким.
— Вярно, помощникът — сетих се аз. — Някой да го е виждал?
Никой не беше. Претърсихме къщата, но дясната ръка на Бентам, човекът с каменно лице, бе изчезнал. Мис Перигрин събра всички и помоли мен и Ема да го опишем с подробности, в случай че се появи.
— Да се смята за опасен — нареди тя. — Ако го видите, не се опитвайте да го задържите. Бягайте да съобщите на най-близката имбрин.
— Да сме кажели на някоя имбрин — промърмори ядно Инок. — Те дават ли си сметка, че ние ги спасихме?
Мис Перигрин го чу.
— Да, Инок. Вие бяхте ненадминати, всички до един. И сте пораснали забележително. Но дори големите деца се нуждаят от възрастни, които знаят повече от тях.
— Да, госпожо — отвърна той и сведе глава.
Попитах мис Перигрин дали мисли, че Бентам е смятал да ни предаде от самото начало.
— Брат ми беше опортюнист преди всичко — заговори тя с тъжен глас. — Мисля, че донякъде е искал да постъпи правилно и когато помогна на теб и на мис Блум, беше от сърце. Но през цялото време се е готвел за измяната, в случай че това би му донесло полза. И когато аз му се скарах, той реши, че е настъпил моментът.
— Не сте виновна вие, мис П — рече Ема. — След това, което стори на Ейб, аз също не бих му простила.
— И все пак можех да съм по-внимателна. — Тя се намръщи и зарея поглед. — Роднинските връзки са сложно нещо. Понякога се чудя дали моите действия не са допринесли за пътя, който избраха братята ми. Можех ли да съм по-добра сестра? Навярно като млада имбрин съм била прекалено съсредоточена върху себе си.
— Мис Перигрин, това е… — спрях, защото се готвех да използвам думата „нелепо“, но едва ли щеше да е правилно. В края на краищата никога не съм имал брат или сестра.
По-късно отведохме мис Перигрин и някои от имбрините в подземието, за да им покажем сърцето на Панпримтикона. Усещах моя гладен в акумулаторната камера, отпаднал, но жив. Чувствах се виновен пред него и попитах дали мога да го изведа, но мис Перигрин каза, че сега машината трябва да работи. С толкова много достъпни примки под един покрив те разчитаха да разпространят вестта за победата из целия чудат свят, да направят преценка на щетите, нанесени от гадините, и да започнат възстановяването.
— Надявам се да ме разберете, мистър Портман — рече мис Перигрин.
— Разбирам…
— Джейкъб има слабост към този гладен — поясни Ема.
— Ами… — погледнах ги засрамено. — Той ми беше първия!
Мис Перигрин ми хвърли странен поглед, но обеща да направи каквото ѝ е по силите.
Раната от ухапване на корема ме измъчваше непрестанно и затова двамата с Ема се подредихме на опашка пред Мама Прашец, която бе устроила импровизирана клиника в просторната кухня. Беше невероятно да гледаме как отвътре излизат ранени и пострадали — някои бяха превързани, други покрити със синини или рани, прикрепящи ръка или накуцващи на ударен крак. А в случая с мис Авъсет — рана от куршум в рамото, причинена от стария пистолет на Каул. Само за да се изправят след няколко минути, сякаш изобщо не са пострадали. Изглеждаха тъй обновени и освежени, че мис Перигрин повика Рейналдо настрана и му нареди да припомни на Мама Прашец, че тя не е постоянно възобновяем източник и да не прахосва целебни сили за дребни рани и наранявания, които ще преминат и сами.
— Опитах се да ѝ го кажа — призна Рейналдо. — Но тя е перфекционист. Не иска и да ме чуе.
Наложи се мис Перигрин да отиде лично в кухнята и да си поговори с Мама Прашец. Върна се след пет минути леко на въсена, но аз забелязах, че от лицето и ѝ са изчезнали няколко дребни рани, причинени от сблъсъка със стените, когато Каул я бе блъскал из пещерата.
— Каква упорита жена! — оплака се тя.
Когато дойде моят ред да вляза при нея, почти бях готов да се откажа от лечението — на здравата ѝ ръка бяха останали само палецът и показалецът. Но тя изгледа втренчено нащърбената рана на корема ми и ме бутна решително на койката, която използваха за прегледи. Раната бе започнала да се инфектира, съобщи ми тя чрез Рейналдо. В зъбите на гладните имало опасни бактерии и ако не бъда излекуван своевременно, може да се разболея сериозно. Така че аз се подчиних. Мама Прашец напръска с лечебен прах гърдите ми и след няколко минути се почувствах далеч по-добре.
Преди да си тръгна, опитах да ѝ кажа отново колко много значи за нас нейната саможертва и как парченце от нея ми бе помогнало да спася всички.
