— Наистина, без онзи пръст никога нямаше да мога да…
Но тя ми обърна гръб още щом заговорих, сякаш благодарността ми ѝ бе подпалила ушите.
Рейналдо ме изтика навън.
— Съжалявам, Мама Прашец трябва да прегледа още много пациенти.
Ема ме чакаше в коридора.
— Изглеждаш чудесно! — зарадва се тя. — Слава на птиците, бях започнала да се безпокоя за това ухапване…
— Искам да ѝ кажеш за ушите си — отвърнах.
— Какво?
— За ушите — произнесох по-силно и ги посочих. Ушите на Ема не бяха спрели да пищят, откакто излязохме от библиотеката. Заради пламъците по ръцете ѝ тя не ги бе запушила с длани по време на ужасния грохот и боя се, че бяха пострадали. — Само не споменавай пръста!
— Кое?
— Пръста! — повторих и ѝ показах пръст. — Много е чувствителна на тази тема. Без майтап…
— Защо?
Свих рамене.
— Нямам понятие.
Ема влезе вътре. След три минути се върна и щракна с пръсти пред ухото си.
— Изумително! — рече. — Ясно като камбана.
— Слава на боговете — отвърнах. — Не е никак приятно да ти викам.
— А! Между другото, споменах пръста.
— Какво? Защо?
— Бях любопитна.
— И?
— Ръцете ѝ се разтрепериха. После промърмори нещо, което Рейналдо отказа да преведе, и почти ме изгони.
Решихме по-късно да се занимаем с този въпрос. Бяхме уморени и гладни, а не бяхме слагали нищо в устата си от часове.
— Хайде на вечеря! — провикна се мис Рен от другия край на коридора и ние нямахме нужда от повече покани.
С падането на нощта ние се събрахме около голямата маса в библиотеката на Бентам, единствената стая, където можехме да се поберем, без да ни е тясно. Огънят в камината бе запален, на масата бяха поднесени пилешко, дивеч и риба (която реших да пропусна, опасявайки се, че може да е уловена в Рова). Ядохме, говорихме и си припомняхме преживяното през изминалите няколко дни. Мис Перигрин знаеше съвсем малко за пътуването ни от Кеърнхолм до Лондон, както и за преживелиците ни по време на лондонските бомбардировки, докато открием мис Рен, и искаше да научи всички подробности. Тя умееше да слуша, смееше се на подходящите места и въздишаше, когато положението ставаше напечено.
— А след това бомбата падна право върху гладния и го пръсна на парчета! — извика Олив и скочи от стола си, за да ни изиграе сцената. — Но ние носехме чудатите пуловери на мис Рен и шрапнелите не ни сториха нищо!
— О, небеса! — възкликна мис Перигрин. — Извадили сте голям късмет!
Когато приключихме с разказите, мис Перигрин поседя известно време смълчана, оглеждайки ни със смесица от тъга и благоговение.
— Толкова много се гордея с вас — рече накрая — и съжалявам, че всичко това ви се е случило. Нямате представа колко исках да съм с вас тогава, вместо моя измамен брат.
Отдадохме мълчаливо почит на Фиона. Хю продължаваше да настоява, че не е мъртва, а само се е изгубила. Дърветата са омекотили падането ѝ, твърдеше, и вероятно сега се скита из менажерията на мис Рен. Или си е ударила главата при падането и е забравила коя е. Или се крие…
Той ни гледаше с поглед, изпълнен с надежда, но ние избягвахме да го срещаме.
— Сигурна съм, че ще се появи — подметна Бронуин.
— Не му давай фалшиви надежди — укори я Инок. — Жестоко е.
— Да сменим темата — предложи Хорас. — Искам да знам как кучето е спасило Джейкъб и Ема в подземията.
Адисън скочи игриво на масата и се зае да разказва историята, но се отклоняваше толкова често в странични истории за собствения героизъм, че Ема беше принудена да го замести. Двамата с нея разказахме как стигнахме до Дяволското гробище и как с помощта на Бентам организирахме нашата миниинвазия срещу крепостта на гадините. Когато свършихме, всички имаха въпроси към мен — искаха да им разкажа за гладните.
— Как успя да научиш езика им? — попита Милърд.
— Какво е да контролираш някой от тях? — поинтересува се Хю. — Представяш ли си, че си гладен, както аз правя с моите пчели?
— Забавно ли ти беше? — бе въпросът на Бронуин.
— Някога мислил ли си да задържиш гладен за домашен любимец? — повдигна вежди Олив.
Отговарях, доколкото ми бе по силите, но не бях особено многословен, тъй като ми бе трудно да опиша връзката си с гладните, както е трудно да разкажеш с подробности някой сън на следващата сутрин. Освен това непрестанно си мислех за разговора с Ема, който бяхме отложили. Когато приключих, улових погледа ѝ и кимнах към вратата, след което двамата се извинихме и излязохме. Докато се отдалечавахме от масата, усещах погледите на останалите с гърба си.
Озовахме се в помещението, претъпкано с дрехи и шапки от всякакви времена. Тук поне се почувствахме изолирани от останалите и можехме най-сетне да разговаряме, без да ни чуят. Изведнъж осъзнах, че съм ужасно изплашен. Трябваше да направя труден избор — този, който бях отлагал досега.
Известно време мълчахме, а в помещението бе толкова тихо заради огромното количество дрехи, че можех да чуя собственото си сърце.
— Е — поде Ема накрая. Естествено, тя винаги е била по-прямата и по-решителната от двама ни. — Ще останеш ли?
Не знаех какво да кажа, докато думите сами не излязоха от устата ми. Сякаш бях превключил на автопилот.
— Трябва да се видя с родителите ми.
