Това бе безспорна истина. Те страдаха за мен, бяха изплашени, а не го заслужаваха и аз бях отсъствал прекалено дълго.
— Естествено — рече Ема. — Разбирам. Трябва да го направиш.
Ала във въздуха остана да виси един незададен въпрос. „Да се видя с родителите ми“ бе само полурешение. Това е ясно, а после? Какво ще им кажа?
Опитах се да си представя как им казвам истината. В този смисъл разговорът по телефона в метрото с баща ми бе само пред вестник на идващото представление. „Побъркал се е. Нашият син е луд. Или взема наркотици. Или не взема достатъчно.“
Не, истината нямаше да свърши работа. Какво тогава? Ще се срещна с тях, ще ги успокоя, че съм жив и здрав, ще измисля някаква история, че съм обикалял из Лондон, а после ще им заявя да се прибират у дома без мен? Ха. Нямаше да ме оставят на мира. Сигурно ще доведат на срещата цивилни ченгета. Мъже с бели шлифери, които да ме задържат. Ще трябва да избягам. Дори само това ще е прекалено голямо изтезание за тях. Но мисълта да не ги видя никога вече, да не се прибера повече у дома — това не можех да преживея. Защото, ако трябваше да бъда честен пред себе си, колкото и да ме болеше от мисълта за раздяла с Ема, част от мен искаше да се прибере у дома. Родителите ми и техният свят олицетворяваха завръщането към здравия разум и предвидимостта, нещо, за което жадувах след цялото това безумие. Имах нужда поне за малко от нормално съществуване. Да си поема дъх. Само за малко.
Бях разплатил дълговете си с чудатите и мис Перигрин. Бях станал един от тях. Но не бях само един от тях. Бях също така и син на родителите си и колкото и да бях несъвършен в това си качество, те ми липсваха. Липсваше ми родният дом. Липсваше ми дори скучният, еднообразен живот. Разбира се, Ема вероятно щеше да ми липсва много повече от всички тези неща. Проблемът беше, че исках твърде много. И двата живота. Двойно гражданство. Да бъда чудат и да науча всичко за чудатия свят, да съм с Ема, да посетя всички тези примки, които Бентам бе каталогизирал в своя Панпримтикон. Но също така да върша глупавите обикновени неща, които правят нормалните тийнейджъри, стига все още да мога да мина за такъв. Да взема шофьорска книжка. Да имам приятели на моята възраст. Да завърша гимназия. После, когато стана на осемнайсет, да отида навсякъде, където искам — или във всяко време. И да мога да се върна.
Ето я истината, корена на проблема — не можех да преживея остатъка от живота си в някоя примка. Не исках да си остана завинаги чудато дете. Но може би един ден щях да стана чудат възрастен.
Може би, ако действах внимателно, бих могъл да получа всичко.
— Не искам да отивам там — признах, — но мисля, че трябва, поне за малко.
— Ами тогава върви — рече Ема почти равнодушно.
Бях поразен от внезапната промяна в поведението ѝ. Тя дори не попита какво означава „за малко“.
— Ще идвам да те навестявам — продължих. — Мога да се връщам по всяко време.
Теоретически това бе вярно — сега, когато заплахата от гадини бе отминала, винаги щеше да има нещо, заради което да се върна. Но се съмнявах, че родителите ми ще се съгласят на ново пътуване до Англия. Залъгвах се — и двамата с Ема го знаехме.
— Не — поклати тя глава. — Не искам това.
— Какво? — сърцето ми спря. — Защо не?
— Защото точно това правеше Ейб. Връщаше се през няколко години. И всеки път бе по-стар, а аз оставах същата. После срещна друга и се ожени…
— Няма да го направя — обещах. — Обичам те.
— Зная. — Тя извърна лице. — И той също.
— Но ние не сме… с нас няма да стане така… — Търсех отчаяно подходящите думи, но мислите ми бяха объркани.
— Само че ще стане. Знаеш, че бих тръгнала с теб, ако можех — но не мога — ще остарея твърде бързо. Ето защо просто ще те чакам. Затворена в кехлибар. Не мога да го преживея отново.
— Няма да е много дълго! Само няколко години. След това ще мога да правя каквото си искам. Да ида някъде в колеж. Може би дори тук, в Лондон!
— Може би — повтори тя. — Може би. Но сега даваш обещания, които няма да можеш да изпълниш, а така си причиняват болка хората, които се обичат.
— Ема, знаеш, че сега съм объркан. Не исках да кажа това. Ще остана.
— Не, мисля, че беше честен с мен — поклати глава тя. — Ако останеш, няма да си щастлив. И с течение на времето ще започнеш да ме виниш за това. Което ще е най-лошото.
— Не. Никога няма да…
Ала бях казал какво мисля и бе твърде късно да се връщам назад.
— Трябва да отидеш — настоя тя. — Имаш свой живот и семейство. И без това нямаше как да е завинаги.
Седнах на пода, после се облегнах на податливата стена от дрехи и тя ме погълна. Няколко секунди се опитвах да си внуша, че нищо от това не се случва, че не съм тук, че целият свят се състои само от вълнени дрехи с мирис на нафталин. Когато изплувах отново, за да си поема въздух, Ема бе седнала на пода до мен.
— Аз също не го искам — рече тя. — Но мисля, че разбирам защо трябва да стане. Ти трябва да построиш наново своя свят, а аз — моя.
— Но сега твоят свят е и мой.
