— Истина е. — Тя се почеса замислено по брадичката. — Така е и искрено се надявам, че ще се върнеш, защото ти стана част от нас и нашето семейство няма да е цяло без теб. Но когато го направиш, мисля, че двамата с теб трябва да сме само приятели.
Замислих се върху думите ѝ. Приятели. Звучеше толкова плоско и безжизнено.
— Предполагам, че е по-добре, отколкото никога вече да не се срещнем.
— Съгласна — кимна тя. — Не мисля, че бих го понесла.
Притеглих я към себе си и я прегърнах през кръста. Помислих, че може да се дръпне, но тя не го направи. След известно време положи глава на рамото ми.
Останахме така дълго време.
Когато двамата с Ема най-сетне излязохме от склада за дрехи, почти всички бяха заспали. Огнището в библиотеката бе загаснало, навсякъде имаше разхвърлени чинии с остатъци от храна, похърквания и сумтене отекваха във високия таван. На диваните и столовете се бяха настанили деца и имбрини, други лежаха направо на килима, въпреки че на горния етаж имаше много удобни стаи. След като за малко почти да се изгубят едни други, те не бяха готови да се разделят толкова лесно, дори само за една нощ.
Бях решил да тръгна призори. Сега, когато знаех какво ще се случи с Ема и мен, вече не исках да удължавам мъчението. Но в момента имахме нужда от сън. От колко време не бях затварял очи дори за минутка? Не помнех някога да съм бил по-изтощен.
Събрахме няколко възглавници в ъгъла и се унесохме в сън, прегърнати. Това беше последната ни нощ заедно и аз я притисках към себе си, вкопчил ръце в раменете ѝ, сякаш така споменът за нея щеше да е по-траен. Усещането за близостта на тялото ѝ, нейното ухание. Равномерният звук на дишането ѝ. Скоро сънят ме обори и сякаш едва бях затворил очи, когато внезапно усетих жълтеникава светлина през миглите си и открих, че от прозорците надзърта слънцето.
Всички бяха будни, протягаха се, разменяха сънени реплики, но тихо, вероятно за да не ни събудят. Побързахме да се надигнем, притеснени сега, когато близостта ни не бе скрита под покривалото на мрака. Преди да успеем да се оправим, се появи мис Перигрин с чайник с кафе и Ним с поднос сандвичи.
— Добро утро на всички! Надявам се, че си починахте добре, защото ни чака много…
Мис Перигрин ни видя и млъкна насред изречението, с повдигнати вежди.
Ема си прикри лицето.
— О, не.
В объркването и изтощението си снощи не си бях дал сметка, че да прекарам нощта в едно легло с Ема (дори и ако само бяхме спали) би било истинско изпитание за викторианската чувствителност на мис Перигрин.
— Мистър Портман, елате да поговорим, ако обичате. — Мис Перигрин остави чайника и ме повика с пръст.
Явно аз щях да поема отговорността за случилото се. Надигнах се, оправих смачканите си дрехи и усетих, че бузите ми са поруменели. Но не бях засрамен от постъпката си, е, може би само малко.
— Пожелай ми късмет — прошепнах на Ема.
— Нищо не признавай! — прошепна в отговор тя.
Чух кикот, докато пресичах стаята, и някой запя тихо:
— Джейкъб и Ема… седят на дърво… имбрииииин!
— О, Инок, време е да пораснеш — чух Бронуин. — Такъв си ревнивец.
Последвах мис Перигрин в коридора.
— Нищо не е станало — смотолевих — и вие го знаете.
— Нито пък ме интересува — отвърна тя. — Ако не греша, заминаваш днес, нали?
— Откъде знаете?
— Може, грубо казано, да съм стара жена, но все още съм с ума си. Зная, че се чувстваш разкъсан между родителите си и нас, между стария ти дом и новия… или каквото е останало от него. Чудиш се къде да намериш баланса, как да удовлетвориш и двете си желания, без да нараниш никого от хората, които обичаш. Но не е лесно. Нито пък, да бъдем откровени, е възможно. Предполагам, че горе-долу това са проблемите?
— Ами… да. Горе-долу.
— И докъде стигнаха нещата с мис Блум?
— Ние сме приятели — промърморих, ала произнесох думата с видимо неудоволствие.
— И ти не си щастлив от това.
— Не съм. Но разбирам… мисля.
Тя завъртя глава.
— Разбираш ли?
— Тя иска да се запази.
— И теб — добави мис Перигрин.
— Това не го схванах.
— Ти си много млад, Джейкъб. Има много неща, които все още не схващаш.
— Не виждам какво общо има с това възрастта ми.
— Всичко! — Тя се засмя, кратко и рязко. Но после, като видя, че наистина не разбирам, поомекна. — Мис Блум е била родена близо до началото на миналия век — заобяснява. — Сърцето ѝ е старо и уравновесено. Може би се безпокоиш, че ще ти намери замяна, че някой чудат Ромео ще ѝ завърти главата. Но не го смятам за вероятно. Тя е избрала теб. Никога не съм я виждала толкова щастлива с когото и да било. Дори с Ейб.
— Наистина ли? — попитах и усетих, че гърдите ми се изпълват с приятна топлина.
— Наистина. Но както вече казах, ти си много млад. Едва на шестнайсет — за първи път на шестнайсет. Сърцето ти сега се пробужда и мис Блум е твоята първа любов. Така ли е?
Кимнах смутено. Така беше, без никакво съмнение. Всеки можеше да го види.
— Може да имаш и други любими — продължи мис Перигрин. — Сърцата, както и мозъците, са склонни към чести промени.
— Няма — поклатих глава. — Аз не съм такъв.
