Зная, че прозвуча като нещо, казано от импулсивен тийнейджър, но в момента бях сигурен в чувствата си към Ема както в нищо друго досега.
Мис Перигрин кимна бавно.
— Радвам се да го чуя. Мис Блум може да ти е дала разрешение да ѝ разбиеш сърцето, но не и аз. Тя е много важна за мен и не е и наполовина толкова силна, колкото изглежда. Не мога да ти позволя да разрушиш всичко между вас само защото някоя нормална хубавелка ти е завъртяла главата. Вече го преживях веднъж и нямам сили да го повтарям. Сега разбираш ли?
— Хм… — усетих, че ме е заварила неподготвен. — Мисля, че да…
Тя се наведе към мен и попита отново, този път с нисък глас, в който долових стоманени нотки:
— Разбираш ли?
— Да, мис Перигрин.
Тя кимна рязко, после се усмихна и ме потупа по рамото.
— Добре, тогава. Радвам се, че си побъбрихме. — И преди да успея да отговоря, се върна в библиотеката и се провикна:
— Закуска!
Тръгнах след час, до пристана ме придружиха Ема, мис Перигрин и всички останали мои приятели и имбрини. Шарън ни очакваше с нова лодка, която бе реквизирал от избягалите пирати. Имаше дълга размяна на прегръдки, просълзени сбогувания, които завършиха с обещанието, че ще се върна и ще се срещна с всички отново — макар да не знаех дали ще мога да го сторя скоро, като се имаха предвид цените на презокеанските полети и разрешението на моите родители.
— Никога няма да те забравим, Джейкъб! — подсмърчаше Олив.
— Ще впиша твоята история в аналите — обеща Милърд. — Това ще е новият ми проект. И ще се постарая да бъде включена в „Приказки за необикновеното“. Ще станеш прочут!
Приближи се и Адисън, следван от двете мечета. Не знаех дали той ги е осиновил, или те него.
— Ти си четвъртият най-храбър човек, когото съм срещал — обяви той. — Надявам се да се видим отново.
— Аз също — кимнах.
— О, Джейкъб, може ли да ти дойдем на гости? — помоли се Клеър. — Винаги съм искала да видя Америка.
Нямах сърце да ѝ обясня защо това е невъзможно.
— Разбира се, че може — рекох. — Толкова ще се радвам.
Шарън тропна с пръта по лодката.
— Всички на борда!
Прехвърлих се неохотно, последваха ме Ема и мис Перигрин. Бяха настояли да останат с мен, докато се срещна с родителите си, и аз не посмях да възразя. По-леко бе, когато се разделяш постепенно.
Шарън отвърза лодката и ние се отделихме от брега. Приятелите ни махаха и подвикваха, докато се отдалечавахме. Аз също им махах, но ме болеше твърде силно да ги гледам как се отдалечават, затова затворих очи, докато течението ни отнесе зад завоя и те се изгубиха от поглед.
На никого от нас не му се говореше. Гледахме мълчаливо минаващите покрай нас порутени къщи и паянтови мостове. След известно време стигнахме едно кръстовище, където водата ни засмука в тъмен и бушуващ тунел, за да ни изхвърли от другата страна в мъглив съвременен следобед. Изчезнаха криволичещите улички на Дяволското гробище, заменени от стъклени фасади и лъскави небостъргачи. Покрай нас профуча с бръмчене моторница.
Обгърнаха ни звуците на оживения, погълнат от собствените си грижи днешен ден. Аларма на кола. Звън на клетъчен телефон. Далечна музика. Подминахме луксозен крайречен ресторант, но благодарение на магията на Шарън посетителите на терасата дори не ни забелязаха. Чудех се какво ли щяха да си помислят, ако ни бяха видели: двама тийнейджъри, жена с викторианско облекло и Шарън с неговото черно наметало, замахващ равномерно с пръта, сякаш ни бе изкарал направо от задгробния свят. Кой знае — може би съвременният свят бе толкова пренаситен с възприятия, че никой не би ни обърнал внимание.
Но виж, родителите ми бяха друга песен и сега, когато се бях върнал, се чудех каква ли точно ще е тя. Те вече бяха решили, че или съм се побъркал, или вземам наркотици. Дори и да не го вярваха, щяха да минат години на стриктно наблюдение, преди да се отпуснат. И никога вече нямаше да ми повярват.
Но това беше моя борба и аз щях да намеря начин да се справя. Най-лесното за мен би било да им кажа истината — но отново си повторих, че не бива. Родителите ми никога нямаше да разберат тази страна на моя живот, а да се опитам да ги убедя би могло да предизвика нестабилност в душевното им състояние.
Баща ми вече знаеше повече за чудатите деца, отколкото би било полезно за здравето му. Беше ги видял всичките в Кеърнхолм, макар тогава да си мислеше, че сънува. А след това Ема му бе оставила писмо и снимката си с дядо. И сякаш това не стигаше, та по телефона бях признал пред баща ми, че съм чудат. Едва сега си давах сметка, че това бе грешка, проява на егоизъм. А ето че идваше време да се срещнем отново и с мен бяха Ема и мис Перигрин.
— Знаете ли, размислих — рекох и се обърнах към тях. — Може би ще е по-добре да не идвате с мен.
— Защо да не идваме? — учуди се Ема. — Няма да остареем толкова бързо…
— Не мисля, че родителите ми трябва да ме виждат с вас. И без това ще ми е трудно да им обясня.
— Аз също мислих по въпроса — призна мис Перигрин.
— За кое? За родителите ми?
— Да. Ако искаш, мога да ти помогна с тях.
— Как?
