— Едно от безкрайно многото задължения на имбрините е да общуват с нормални, които са развили прекомерен интерес към нас или могат да ни създадат проблеми. Имаме начини да разсеем любопитството им или да ги накараме да забравят, че са видели някои неща.
— Ти знаеше ли за това? — обърнах се към Ема.
— Разбира се. Ако не беше изтривалката, чудатите щяха да са в новините всеки божи ден.
— Значи тя… изтрива спомените на хората?
— По-скоро премахва избирателно по-важните моменти — обясни мис Перигрин. — Напълно безболезнено и без странични ефекти. Все пак може да ти се стори крайна мярка. Оставям на теб да решиш.
— Добре — отвърнах.
— Добре, какво? — попита Ема.
— Добре, моля приложете тази „изтривалка“ на моите родители. Звучи страхотно. И докато го правите, има един момент, когато бях на дванайсет и ударих колата на мама във вратата на гаража…
— Да не се отнасяме, мистър Портман.
— Само се шегувах — отвърнах, макар че бях като на тръни. Ала все пак изпитвах огромно облекчение. Вече нямаше да се налага да прекарам остатъка от юношеството си в извинения за това, че съм избягал, че е имало опасност да умра и че почти съм им съсипал живота. Което беше чудесно.
Шарън ни откара на същия тъмен, обитаван от плъхове кей, където за пръв път го бяхме срещнали. Докато се прехвърлях от лодката, за миг ме споходи чувството на болезнена носталгия. Може и да бях изплашен до смърт, мръсен и изпитващ всякакъв род болки през последните няколко дни, но вероятно никога вече нямаше да преживея подобно приключение. Щеше да ми липсва — не толкова местата, колкото хората, които срещнах там. Но пък вече знаех, че дълбоко в мен има желязна сърцевина, силна воля, на която можех да разчитам, дори когато животът започне да ме размеква.
— Сбогом — произнесе Шарън. — Радвам се, че те срещнах, въпреки всички безкрайни проблеми, които ми създаде.
— Да, аз също. — Стиснахме си ръцете. — Беше много интересно. — Чакай ни тук — нареди му мис Перигрин. — Двете с мис Блум ще се върнем до час-два.
Не се оказа никак трудно да намеря родителите си. Щеше да е още по-лесно, ако телефонът бе у мен, но и така бе достатъчно да се появя в някой полицейски участък. Бях в списъка на изчезналите хора и само половин час след като казах името си на дежурния полицай, майка ми и баща ми се появиха. Носеха смачкани дрехи, с които очевидно бяха спали, обикновено безупречният грим на майка ми бе напълно размазан, баща ми имаше тридневна брада. Държаха в ръце по един сноп с плакати „Изчезнал“ и моята снимка. Още щом ги зърнах, изпитах огромно съжаление за всичко, което им бях причинил. Но докато мърморех извинения, те захвърлиха плакатите и ме прегърнаха едновременно, и думите ми се изгубиха в гънките на татковия пуловер.
— Джейк, Джейк, о, божичко, моят малък Джейк — повтаряше през сълзи майка ми.
— Той е, наистина е той — редеше баща ми. — Толкова се безпокояхме, не знаеш само колко се безпокояхме…
Колко ли време бе минало? Седмица? Нещо подобно, а ми се струваше цяла вечност.
— Къде беше? — попита майка ми. — Какво правеше?
Те ме пуснаха от прегръдките си, но все още не ми даваха възможност да отговоря.
— Защо избяга от нас? — настоя да знае баща ми. — Джейкъб, какво си мислеше, че правиш?
— Косите ми побеляха от теб! — оплака се майка ми и отново протегна ръце да ме прегърне.
Баща ми ме оглеждаше.
— Къде са дрехите ти? Какво си облякъл?
Все още бях с черните брезентови дрехи за поход. По-добре, отколкото ако носех костюм от деветнайсети век, а благодарение на Мама Прашец нямах нито една драскотина по лицето си…
— Джейкъб, кажи нещо! — сопна се баща ми.
— Наистина ужасно съжалявам — отвърнах. — Никога не бих ви го причинил, ако имаше начин да се избегне, но сега вече всичко е наред. Нещата вървят на добре. Няма да ме разберете и това не е страшно. Важното е, че ви обичам.
— За едно си прав — поклати глава баща ми. — Нищо не разбираме. Нищичко.
— И нищо не върви на добре — втренчи се в мен мама. — Искаме да ни обясниш какво е станало.
— Ние също — намеси се полицаят, застанал до нас. — И ще трябва да те подложим на тест за наркотици.
Нещата излизаха извън моя контрол. Време беше да дръпна въженцето на резервния парашут.
— Всичко ще ви разкажа — обещах, — но първо искам да ви запозная с една моя приятелка. Мамо, тате, това е мис Перигрин.
Баща ми извърна очи към мис Перигрин, сетне погледна и Ема. Сигурно я позна, защото пребледня сякаш е видял призрак. Но в това нямаше нищо страшно — скоро щеше да я забрави.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза учтиво мис Перигрин и им подаде ръка, която те поеха машинално. — Имате страхотен син, просто невероятен. Джейкъб не само е безупречен джентълмен, но е и по-надарен от дядо си.
— От дядо си? — повтори баща ми. — Откъде знаете…
— Коя е тази странна жена? — попита майка ми. — Откъде познавате сина ми?
Мис Перигрин ги улови за ръцете и надзърна дълбоко в очите им.
