— Алма Перигрин, Алма Лефей Перигрин. Разбрах, че сте прекарали няколко ужасни дни в Британия. Отвратително пътуване. Мисля, че ще е най-добре за всички, ако забравите какво се е случило. Съгласни ли сте?
— Да — отвърна майка ми със зареян настрани поглед.
— Съгласен — кимна баща ми, който изглеждаше като хипнотизиран.
Мис Перигрин бе поставила умовете им на пауза.
— Чудесно, фантастично — възкликна тя. — А сега, погледнете право напред, ако обичате. — Тя пусна ръцете им и извади от джоба си дълго ястребово перо, обсипано със сини точици. Изведнъж усетих, че ме залива гореща вълна на необяснима вина, и я спрях.
— Почакайте — вдигнах ръка. — Струва ми се, че не искам да го правите.
— Сигурен ли си? — Тя изглеждаше разочарована. — Нещата може доста да се усложнят за теб.
— Прилича ми на измама — признах.
— Тогава какво ще им кажеш? — попита Ема.
— Още не зная. Но не ми се струва правилно… просто да им изтрием спомените.
Ако да им кажа истината бе егоистично, то двойно повече щеше да е просто да премахнем необходимостта от обяснения. Ами полицията? Ами приятелите на моето семейство? Те всички знаеха за изчезването ми и ако родителите ми изведнъж забравят какво се е случило… ще стане такава бъркотия.
— Ти решаваш — рече ми мис Перигрин. — Но мисля, че ще е мъдро да ми позволиш поне да изтрия последните няколко минути, за да забравят за мис Блум и за мен.
— Ами… добре — кимнах. — Стига да не забравят с това и английския.
— Ще бъда много внимателна — обеща мис Перигрин.
— Какви са тия приказки за изтриване на спомени? — попита полицаят. — Коя сте вие?
— Алма Перигрин — представи се тя и му подаде ръка. — Алма Перигрин, Алма Лефей Перигрин.
Полицаят внезапно сведе глава и сякаш цялото му внимание се прикова от една точка на пода.
— Мисля си, че можеше да направиш същото и с някои гадини — подхвърли Ема.
— За съжаление се получава само с податливите умове на нормалните — обясни мис Перигрин. — И като стана дума… — Тя вдигна перото.
— Почакайте — спрях я пак. — Преди да го направите… — Протегнах ѝ ръка. — Благодаря ви за всичко. Наистина ще ми липсвате, мис Перигрин.
Тя избута ръката ми и ме прегърна.
— Чувствата са взаимни, мистър Портман. И аз съм тази, която трябва да ви благодари. Ако не бяхте вие и героизмът на мис Блум…
— Така е. Но ако не сте били вие, за да спасите дядо ми преди всички тези години…
— Да речем, че сме квит — засмя се тя.
Оставаше само още едно сбогуване. Най-трудното. Прегърнах Ема и тя се притисна отчаяно в мен.
— Може ли да си пишем? — попита.
— Сигурна ли си, че го искаш?
— Разбира се. Приятелите поддържат връзка.
— Добре — рекох облекчен. Поне щяхме…
И тогава тя ме целуна. Дълга, страстна целувка по устните, от която главата ми се завъртя.
— Мислех, че сме само приятели? — погледнах я изненадано.
— Ами така е — смотолеви тя. — Сега вече. Но исках да ти оставя нещо за спомен.
И двамата се разсмяхме, с отпуснати сърца.
— Деца, престанете! — скастри ни мис Перигрин.
— Франк — обърна се майка ми към баща ми, — кое е момичето, което се целува с Джейкъб?
— Нямам никаква представа — промърмори баща ми. — Джейкъб, кое е това момиче и защо го целуваш?
Бузите ми пламнаха.
— Ами, това е… една приятелка. Ема. Тъкмо си казвахме довиждане.
Ема размаха ръце.
— Няма да ме запомните, но… все пак, здравейте!
— Я престани да целуваш това непознато момиче и да тръгваме — нареди майка ми.
— Добре. — Обърнах се към мис Перигрин. — Мисля, че е време да приключваме.
— Не го смятай за сбогуване — предупреди ме мис Перигрин. — Ти си един от нас. Няма да се отървеш толкова лесно.
— Надявам се, че сте права — ухилих се, макар сърцето ми да бе тъжно.
— Ще ти пиша — обеща Ема. — Успех с… това, което вършат нормалните.
— Сбогом, Ема. Ще ми липсваш… — Не точно това исках да кажа, но в подобни моменти правилните думи често убягват.
Мис Перигрин се обърна да довърши прекъснатата работа. Тя вдигна перото и погъделичка родителите ми по носовете.
— Извинете! — погледна я ядосано майка ми. — Какво си мислите, че ПРААААААВИИИИТЕЕЕЕЕЕ…
Изведнъж двамата с баща ми взеха да подсмърчат, а през това време мис Перигрин погъделичка полицая и той също заподсмърча. Докато тримата се поуспокоят, със зачервени и течащи носове, мис Перигрин и Ема се бяха измъкнали през вратата.
— Та казвах… — продължи баща ми, след като се съвзе. — Какво всъщност казвах?
— Че може да се приберем у дома и да поговорим за това по-късно — предложих.
— Не и преди да отговорите на някои въпроси — намеси се полицаят.
Останахме няколко минути да разговаряме с него. Отговорите ми бяха смътни и неопределени, на всяко второ изречение се извинявах, заклех се, че не съм отвличан, нито са ме дрогирали. (Благодарение на изтривалката на мис Перигрин полицаят бе забравил, че иска да ме подлага на тест за наркотици). Когато родителите ми обясниха за смъртта на дядо ми и за „проблемите“, които съм имал след това, полицаят се задоволи с обяснението, че съм объркано момче, избягало от вкъщи и забравило да си взема лекарствата. След това подписахме няколко формуляра и си тръгнахме.
