— Да, да, нека се прибираме у дома — повтаряше майка ми. — И тогава ще си поговорим с този млад човек. Сериозно ще си поговорим.
У дома. Тази дума ми се струваше някак чужда. Някаква далечна страна, която почти не помнех.
— Ако побързаме — рече баща ми, — може би ще успеем да хванем вечерния полет…
Беше стиснал с ръка рамото ми, сякаш се боеше да не избягам в мига, когато ме пусне. Мама не сваляше втренчен поглед от мен, с разширени и благодарни очи, влажни от сълзите.
— Добре съм — уверих я. — Наистина.
Знаех, че не ми вярват и нямаше да ми повярват още дълго време.
Излязохме навън и повикахме такси. Когато колата спря, видях две познати лица да ни гледат от другата страна на улицата. Под сянката на големия дъб в парка стояха Ема и мис Перигрин. Вдигнах ръка за сбогом с болезнено свито сърце.
— Джейк? — баща ми държеше вратата на таксито. — Какво има?
Престорих се, че искам да се почеша по главата.
— Нищо, татко.
Влязох в таксито. Баща ми се обърна и погледна към парка. Когато надникнах през прозореца, видях под дъба само една птица и разпръснати от вятъра листа.
Завръщането ми у дома не беше нито триумфално, нито безгрижно. Бях излъгал доверието на родителите си и възстановяването му щеше да е бавно и болезнено. За да се избегне всякакъв риск, сега ме държаха под постоянно наблюдение. В къщата бе инсталирана сложна система за сигурност, не толкова да спира крадците, колкото да ми попречи да се измъкна незабелязано. Върнаха ме към лечебния курс, непрестанно бях подлаган на изследвания и ми изписаха нови, по-силни лекарства (които криех под езика си и после плюех). Но през изминалото лято бях преживял далеч по-страшни неща и ако временната загуба на свобода бе цената, която трябваше да платя за новите приятели, с които се бях сдобил, и за невероятния живот, който знаех, че ме очаква, мисля, че си заслужаваше. Можех да изтърпя всички неудобни разговори с родителите си, самотните нощи, в които си мислех за Ема и моите чудати приятели, всяко посещение при моя психиатър.
Този път ми се падна самоуверена възрастна дама на име д-р Спангър и аз трябваше да прекарвам четири сутрини в седмицата в сиянието на нейната коригирана от пластични операции фалшива усмивка. Тя ме подложи на интензивни разпити защо съм избягал от острова и как съм прекарал дните след това, а усмивката ѝ никога не трепваше. (Само да отбележа, че очите и бяха тъмнокафяви, с нормални зеници и без контактни лещи.) Историята, която предложих, трябваше да внуши, че съм изгубил временно разсъдък, а заедно с него и част от паметта си, а останалото, което помня, едва ли може да се смята за напълно достоверно. Горе-долу сюжетът бе такъв: изплашен от появата на маниакален убиец на овце на остров Кеърнхолм, аз съм превъртял, откраднал съм лодка и съм поел през морето към Уелс, забравяйки за известно време кой съм, сетне съм продължил на стоп към Лондон. Преспивал съм по парковете, не съм разговарял с никого, нито имам нови приятели, не съм приемал никакви въздействащи на психиката вещества и съм се скитал няколко дни из града в умопомрачено състояние. Колкото до телефонното обаждане на баща ми, в което му разкривам, че съм „чудат“ — хм, какво телефонно обаждане?
Постепенно д-р Спангър реши да се спре на диагнозата маниакален инцидент, характеризиращ се с илюзорни видения, задействан от стрес, мъка и нерешени проблеми с дядо ми. С други думи — дъската ми хлопа, но вероятно това е единично явление и сега вече се чувствам далеч по-добре. Въпреки това родителите ми оставаха на тръни, сякаш очакваха всеки момент отново да превъртя, да направя някоя лудост или да избягам. Но аз се стараех да се държа напълно нормално. Играех ролята на добро хлапе и послушен син така добре, сякаш очаквах да спечеля „Оскар“. Непрестанно предлагах помощта си в къщната работа. Ставах рано и се стараех винаги да съм пред погледа на моите бдителни родители. Гледах с тях телевизия, правех каквото ми кажат и оставах на масата след ядене, за да участвам в разговорите им — за ремонта на банята, за политиката на асоциацията на наемателите, за диети и птици. (Те се стараеха да не споменават нито острова, нито моя „епизод“.) Бях мило, възпитано, търпеливо дете и почти по нищо не приличах на сина, когото помнеха. Вероятно са си помислили, че съм бил отвлечен от извънземни и заменен с клонинг, или нещо от тоя род — но не се оплакваха. След няколко седмици бе взето решение да поканят и останалите членове на семейството и така от време на време вкъщи се появяваше някой чичо или леля да пийнат кафе и да си побъбрят и аз можех да им демонстрирам колко съм нормален.
