— Говори по-тихо — скастри я Шарън. — Веднага щом се погрижа за моите работи, ще потърсим някого, който да ви помогне. Дотогава не говорете за тези неща пред никого.
Ема впи поглед в лицето на Шарън.
— В такъв случай не ме карай да повтарям. Макар да сме ти благодарни за помощта и съдействието, часовете на нашите приятели са преброени. Не бих искала да се бавим и мотаем само за да не ни оскубят още малко перушина.
Шарън помълча, надвесен над нея. После рече:
— Дните на всички ни са преброени. На ваше място нямаше да бързам да разбера какъв е броят им.
Тръгнахме да търсим споменатия от Шарън адвокат. Водачът ни скоро се обезсърчи.
— Мога да се закълна, че кантората му беше някъде на тази улица. Макар че за последен път съм го навестявал преди доста години. Може да се е преместил.
Той реши да продължи търсенето сам и ни заръча да останем на място.
— Връщам се след няколко минути. Не говорете с никого.
После се отдалечи и ни остави сами. Ние се скупчихме объркани на тротоара, чудейки се какво да правим. Хората ни гледаха втренчено, докато минаваха край нас.
— Здравата ни замота този тип, какво ще кажете? — заговори Ема. — Разказваше за това място като за световен център на престъпността, а прилича на най-обикновена примка. Всъщност хората тук изглеждат по-нормални от всички чудати, които съм виждала. Сякаш някой е изсмукал от тях всякакви отличителни черти. Резултатът е почти скучен.
— Сигурно се шегуваш — възрази Адисън. — Не съм виждал друго място, което да е толкова покварено и отвратително.
И двамата го погледнахме изненадани.
— Това пък откъде ти хрумна? — попита Ема. — Наоколо има само някакви дребни магазинчета.
— Да, но вижте какво продават.
Досега не го бяхме направили. Точно зад нас имаше витрина, на която стоеше добре облечен мъж с тъжни очи и надиплена брада. Когато видя, че е приковал вниманието ни, той ни кимна едва забележимо, вдигна джобния си часовник и докосна едно копче отстрани. Щом го стори, мъжът мигновено застина и образът му сякаш се размъти. След още няколко секунди той помръдна, без да се движи — изчезна и се появи за миг в противоположния край на витрината.
— Брей! — възкликнах. — Страхотен номер!
Мъжът го повтори, като този път се телепортира до другия ъгъл на витрината. Докато стоеше там застинал, Ема и Адисън се преместиха при следващата витрина. Аз се присъединих към тях и се озовахме пред подобна картина, само че този път на витрината имаше жена с черна рокля и с дълъг наниз мъниста, провесени от едната ѝ ръка.
Щом видя, че я гледаме, тя затвори очи и протегна ръце като сомнамбул. Започна да прокарва мънистата бавно през пръстите си, като претъркулваше всяко от тях. Бях така съсредоточен в мънистата, че измина известно време, преди да забележа ставащото с лицето ѝ: то се променяше неуловимо с всяко прехвърлено мънисто. При прехвърлянето на едно мънисто кожата ѝ стана по-бледа, при следващото устните ѝ изтъняха. Сетне косите ѝ едва забележимо почервеняха. Общият ефект за периода от десетина мъниста бе, че лицето ѝ стана съвсем друго, преобразува се от лика на навъсена едробузеста старица в млада червенокоска с гърбав нос. Метаморфозата беше едновременно завладяваща и плашеща.
Когато демонстрацията приключи, аз се обърнах към Адисън.
— Не разбирам — признах. — Какво продават тук?
Преди кучето да успее да отговори, до нас дотича юноша и тикна в ръцете ми две карти.
— Две за една — само днес! — обяви момчето. — Никой не отхвърля разумна оферта!
Завъртях картите в ръцете си. На едната имаше снимка на мъжа с часовника, а отзад бе написано „Дж. Едуин Бригс, билокационалист“. Другата беше снимка на жената с мънистата по време на транс, а надписът гласеше: „Г. Фрюнке, жената с хиляда лица“.
— Махай се, нищо няма да купим — тросна се Ема, а момчето се навъси и се отдалечи.
— Разбрахте ли сега какво продават? — попита Адисън.
Погледнах нататък по улицата. Почти на всяка витрина на „Лоша слава“ имаше по един мъж като този с часовника или жена като онази с наниза — чудати, готови да ви демонстрират уменията си веднага щом се изправите пред тях.
И тогава ми хрумна нещо.
— Значи те продават… себе си?
— Най-сетне ти светна в главата, а? — подсмихна се Адисън.
— И това лошо ли е? — попитах.
— Да — намръщи се Адисън. — Подобно нещо е извън закона при чудатите и съвсем оправдано.
— Способността на всеки чудат е свещен дар — обясни Ема. — Продаването ѝ обезценява това, което е най-важно за нас.
Звучеше като постулат, който са ѝ втълпявали от съвсем малка.
— Хм — изсумтях. — Ами добре.
— Май не си убеден — погледна ме изпитателно Адисън.
— Предполагам, защото не виждам каква вреда може да има. Ако се нуждая от услугите на някой невидим, а той пък има нужда от пари, защо да не се спазарим?
— Не и когато се придържаш към стриктни морални правила, които те отличават от деветдесет и девет процента от човечеството — натърти Ема. — Помисли си какво ще стане, ако човек със зли намерения — или дори само такъв, чийто морал е под средното равнище — поиска да купи услугите на споменатия невидим?
— Невидимият трябва да му откаже.
