— Но не всичко в живота е черно и бяло — продължи Ема, — и когато се продаваш, подлагаш на ерозия своя морален компас. Съвсем скоро ще се озовеш от погрешната страна на тази сива зона, без дори да го разбираш, ще вършиш неща, които не би вършил никога, ако не ти се плаща за това. А ако някой е съвсем отчаян, може да се продаде на друг независимо какви са намеренията му.
— Като например на гадина — добави Адисън.
— Добре, съгласен съм, че това е нещо лошо — вдигнах ръце. — Но наистина ли смятате, че един чудат би го сторил?
— Не се дръж като глупак! — сопна се Адисън. — Погледни реалното положение. Това вероятно е единствената примка в Европа, която не е била опустошена от гадините. И защо според теб е така? Защото, сигурен съм, е невероятно полезно да разполагаш с толкова много чудати с различни дарби, готови да ги поставят в твоя услуга веднага щом пожелаеш.
— Може би трябва да говорите по-тихо — предупредих аз.
— Има основание — кимна Ема. — Вероятно разполагат с доносници на всяка крачка. Как иначе ще знаят толкова много? Входове на примки, системи за защита, слаби места… само с помощта на хора като тези. — Ема хвърли мрачен поглед на минувачите наоколо, лицето ѝ се изкриви в гримаса, все едно е пила вкиснато мляко.
— Да, тези типове не биха отказали на нито една разумна оферта — изръмжа Адисън. — Предатели, до последния от тях. Трябва да ги избесят!
— Какво има, мила? Лош ден?
Обърнахме се и видяхме една жена, спряла зад нас. (Колко ли дълго бе стояла там? Какво ли е чула?) Беше издокарана като бизнесдама от 1950-а — пола до коляно и черна блуза с къси ръкави, и пуфтеше лениво със забодената в ъгълчето на устата цигара. Косата ѝ бе вдигната на кок, говореше с американски акцент от Средния запад.
— Аз съм Лорейн — представи се тя. — А вие сте нови в града.
— Чакаме един човек — отвърна уклончиво Ема. — Тук сме на… почивка.
— Хайде бе! — възкликна Лорейн. — Аз също съм на почивка! Така съм от петдесет години насам. — Тя се засмя, показвайки ни изцапаните си с червило зъби. — Ако има нещо, с което мога да ви помогна, само ми го кажете. На „Лоша слава“ Лорейн е известна с най-добрата колекция и това е факт!
— Не, благодаря — обадих се аз.
— Не се тревожи, сладурче. Те не хапят.
— Не проявяваме интерес.
Лорейн сви рамене.
— Просто се държа приятелски. Изглеждахте ми объркани.
Тя понечи да си върви, но нещо в думите ѝ бе пробудило интереса на Ема.
— Колекция на какво? — попита тя.
Лорейн отново се обърна и ни отправи мазна усмивка.
— Стари, млади. Всякакви дарби. Някои от клиентите ми искат само шоу и това е чудесно, но други имат по-специфични нужди. Стараем се всички да останат доволни.
— Момчето вече ви каза, че не се интересуваме — изтъкна свадливо Адисън и явно се готвеше да пропъди жената, но Ема пристъпи към нея.
— Бих искала да видя.
— Какво? — ококорих се аз.
— Искам да я видя — повтори Ема и долових в гласа ѝ решителност. — Покажете ми вашата колекция.
— Само за сериозни клиенти — изгледа я сериозно Лорейн.
— Добре, аз съм много сериозна.
Не зная какво бе намислила Ема, но ѝ вярвах достатъчно, за да я последвам.
— Ами те? — Лорейн ни посочи неуверено. — Винаги ли са толкова невъзпитани?
— Да. Но иначе са свестни момчета.
Лорейн ни изгледа с присвити очи, сякаш преценяваше какво ще е нужно, за да ни изгони, ако възникне подобна необходимост.
— Какво можеш да правиш? — попита ме тя.
Ема се покашля многозначително и ме изгледа с изцъклен поглед. Знаех какво се опитва да ми внуши: „Излъжи!“.
— Навремето умеех да вдигам във въздуха писалки и разни дребни предмети — отвърнах, — но сега не мога дори да изправя молив на единия му край. Мисля, че нещо в мен се е… повредило.
— Случва се и на най-добрите. — Тя насочи вниманието си към Адисън. — А ти?
Той завъртя очи.
— Аз съм говорещо куче, не виждаш ли?
— И само това ли можеш — да говориш?
— Понякога дори то е твърде много — не се сдържах да подхвърля.
— Не зная кой от двама ви ме обижда повече — озъби се Адисън.
Лорейн изпусна поредното облаче дим и изплю цигарата.
— Добре, захарчета. Последвайте ме.
Тя тръгна по улицата. Подредихме се зад нея и си зашепнахме.
— А какво ще стане с Шарън? — попитах. — Нали ни каза да чакаме тук?
— Ще ни отнеме само минутка — успокои ме Ема. — Имам усещането, че тази жена знае много повече за скривалището на гадините, отколкото Шарън.
— И мислиш, че е готова да ни даде доброволно подобна информация? — попита Адисън.
— Ще видим — рече Ема и забърза след Лорейн.
Дюкянчето на Лорейн нямаше витрина, нито надпис, само безлична врата със сребриста камбанка на верижка. Лорейн дръпна верижката. Чакахме, докато отвътре се чуваше дърпане на резета, и после вратата се отвори едва-едва. Едно око се втренчи в нас от сенките.
— Прясно месо? — попита мъжки глас.
— Клиенти — бе отговорът на Лорейн. — Пусни ни.
