Окото изчезна и вратата се отвори докрай. Озовахме се в нещо като приемна, където мъжът ни огледа от горе до долу. Беше облечен с дебел балтон с висока яка и бе нахлузил на главата си мека шапка, килната напред така, че да виждаме само блещукащите му очи и върха на носа. Стоеше, запречил пътя, и ни преценяваше.
— Е? — попита Лорейн.
Мъжът навярно реши, че не представляваме опасност.
— Добре — рече той и отстъпи встрани. После затвори и заключи вратата зад нас, и ни последва, докато Лорейн ни водеше по един дълъг коридор.
Влязохме в сумрачно помещение, озарено от трепкащи лампи. Бяха правени неуспешни опити да му се придаде известно великолепие — стените бяха облицовани със златисти тапети и скрити зад плюшени завеси, върху куполовидния таван се виждаха ликовете на древногръцки божества, входът бе обрамчен от мраморни колони.
Лорейн кимна на портиера.
— Благодаря ти, Карлос.
Мъжът се отдалечи безшумно към дъното на помещението. Лорейн доближи една от стените и дръпна шнура на завесата. Тя се плъзна встрани и отзад се показа широк прозорец от дебело стъкло. Приближихме и видяхме зад него друга стая. Беше почти като тази, в която се намирахме, но по-малка, с насядали по кресла и дивани хора — едни четяха, а други придремваха.
Преброих осем души. Неколцина възрастни, с посивели коси. Две деца, момче и момиче, трябва да нямаха още десет годинки. Всички, дадох си сметка, бяха затворници.
Адисън понечи да попита нещо, но Лорейн вдигна нетърпеливо ръка.
— Въпросите после, ако обичате. — Тя доближи прозореца, взе една метална фуния, свързана с гофриран маркуч със стената, и произнесе в нея:
— Номер тринайсет!
От другата страна на стъклото малкото момче се изправи и се доближи. Ръцете и краката му бяха оковани, той бе единственият чудат в помещението, който носеше дрехи, наподобяващи затворническо облекло — раирана блуза и шапка, с извезан на тях номер 13. Макар че едва ли имаше десет години, лицето му бе обрасло с брада — гъста триъгълна козя брадичка, а веждите му бяха като космати гъсеници. Очите под тях гледаха хладно и преценяващо.
— Защо е окован? — попитах. — Опасен ли е?
— Ще видите — отвърна Лорейн.
Момчето затвори очи. Навярно се съсредоточаваше. Миг по-късно изпод краищата на шапката му се подадоха кичури, които запълзяха надолу по челото. Брадичката му също започна да расте, да помръдва и да се изправя като змия под звуците на звероукротителска свирка.
— Божичко мили! — възкликна Адисън. — Каква странна дарба!
— Сега гледайте внимателно — предупреди ни Лорейн и се ухили.
Номер тринайсет вдигна окованите си ръце. Краят на заострената му брадичка се насочи към катинара, шмугна се в отвора на ключалката и започна да се гъне и извива вътре. Момчето отвори очи и се загледа безизразно пред себе си. След десетина секунди змиевидната брада застина и започна да вибрира, издавайки висок, мелодичен тон, който се чуваше през стъклото.
Катинарът се отвори и оковите паднаха от китките му.
Момчето се поклони лекичко. Сподавих порива си да изръкопляскам.
— Може да отключи всяка брава на света — обяви Лорейн и в гласа ѝ се долови гордост.
Момчето се върна при креслото и списанието.
Лорейн прикри фунията с ръка.
— Той е единствен по рода си, както и всички останали. Имаме четец на мисли, много опитен. Жената може да се промушва до раменете през стени. Повярвайте ми, това е по-полезно, отколкото звучи. Момиченцето пък умее да лети, ако я почерпите с газиран гроздов сок.
— Брей, така ли? — попита дрезгаво Адисън.
— С радост ще ви го демонстрира — рече Лорейн и повика момичето през фунията.
— Не е необходимо — спря я Ема през стиснати зъби.
— Това им е работата — изтъкна спокойно Лорейн. — Пети, ела насам!
Момичето отиде при маса, отрупана с шишета, избра едно, пълно с виолетова течност, и отпи голяма глътка. След като пресуши бутилката, хлъцна шумно и застана до плетен стол. После хълцукна отново и краката ѝ започнаха да се отделят от пода, издигаха се напред, докато застанаха в една равнина с главата ѝ. При третото хълцукане краката ѝ се бяха издигнали под прав ъгъл спрямо стола и тя остана да лежи по гръб във въздуха, опряла само тила си в облегалката.
Мисля, че Лорейн очакваше по-бурна реакция от нас, но — макар и впечатлени — ние наблюдавахме сцената мълчаливо.
— Трудна публика — измърмори жената и освободи момичето.
— И така — поде Лорейн, окачи фунията и се обърна към нас.
— Ако никой от тези не ви се понрави, имам договор и с други обори. В никакъв случай изборът ви не е ограничен само с това, което виждате тук.
— Обори — повтори Ема. Гласът ѝ беше безизразен, но усещах, че кипи отвътре. — Значи признавате, че се отнасяте с тях като с животни?
Лорейн впери внимателен поглед в Ема. Сетне стрелна с очи мъжа с балтона, изправен неподвижно в ъгъла.
