— Разбира се, че не — възрази тя. — Това са хора с необичайни способности. Храня ги добре, имат време за отдих, тренират редовно, за да се справят с натоварванията, и са чисти като току-що паднал снежец. Повечето не са докосвали и капка амбро — разполагам с документи в кабинета си, за да го докажа. А можете и сами да ги попитате. Номера тринайсет и шест! — извика тя във фунията. — Елате и кажете на тези хора дали ви харесва тук!
Малкото момче и момичето се изправиха и доближиха прозореца. Момчето взе фунията от другата страна.
— Тук ни харесва много — произнесе то като автомат. — Мама винаги е мила с нас.
Сетне подаде фунията на момичето.
— Ние… — Малката млъкна, опитвайки се да си припомни нещо, което е учила и забравила. — Ние си харесваме работата — изломоти накрая.
Лорейн ги прогони с изпълнен с досада жест.
— Ето, чухте сами. Сега мога да ви позволя да изпробвате още един-два екземпляра, но ще искам първо някаква предплата.
— Бих искала да видя онези документи — настоя Ема и хвърли поглед на мъжа с балтона. — Във вашия кабинет — уточни тя. Беше стиснала юмручета и аз забелязах, че са започнали да почервеняват. Давах си сметка, че трябва да си тръгнем, преди нещата да са придобили неприятен обрат. С каквато и информация да разполагаше тази жена не си заслужаваше да се бием за нея и спасяването на тези деца… колкото и грубо да звучеше — първо трябваше да спасим нашите собствени деца.
— Всъщност няма да е необходимо — побързах да се намеся, наведох се към Ема и зашепнах: — Ще се върнем да им помогнем. Но имаме по-важна работа.
— Документите — повтори тя, пренебрегвайки ме напълно.
— Няма проблем — съгласи се Лорейн. — Влезте в кабинета ми да поговорим сериозно.
Ема пое след нея и вече нямаше начин да я спра, без да предизвикам подозрение.
Кабинетът бе обзаведен с бюро и стол и бе тесен колкото гардероб. Лорейн едва бе затворила вратата, когато Ема се нахвърли върху нея и я блъсна в стената. Жената изруга и се развика за Карлос, но млъкна веднага щом Ема вдигна пред лицето ѝ ръка, нажежена като реотан. Върху блузата на жената имаше две черни димящи дири от местата, където я бе докоснала.
На вратата се затропа и отвън се чу сумтене и пъшкане.
— Кажи му, че всичко е наред — нареди Ема с нисък и нетърпящ възражение глас.
— Всичко е наред! — повтори Лорейн изплашено.
Вратата продължи да се тресе.
— Кажи му го пак!
— Изчезвай! — викна Лорейн, този път по-убедително. — Правим сделка.
Ново пъшкане и отдалечаващи се стъпки.
— Вие сте много глупави — заяви хладнокръвно Лорейн. — Никой, откраднал от мен, не е живял дълго.
— Не искаме пари — изтъкна Ема. — Само отговори на няколко въпроса.
— За какво?
— За онези хора там. Мислиш ли, че наистина ги притежаваш?
Лорейн смръщи вежди.
— Какво те интересува това?
— Тези хора. Тези деца. Ти си ги купила — мислиш ли, че ги притежаваш?
— Никого не съм купувала.
— Купила си ги и сега ги продаваш. Ти си търговец на роби.
— Изобщо не е така. Те дойдоха при мен доброволно. Аз съм техен агент.
— Ти си техен сутеньор — изплю ядно Ема.
— Без мен щяха да гладуват. Или да ги отвлекат.
— Кой да ги отвлече?
— Знаеш кой.
— Искам да го чуя от устата ти.
Жената се разсмя.
— Идеята не е добра.
— Така ли? — попитах и пристъпих напред. — И защо?
— Те имат уши навсякъде и не обичат да се говори за тях.
— Убивал съм гадини — рекох. — И не се боя от тях.
— Тогава трябва да си идиот.
— Да я ухапя ли? — попита Адисън. — Много ми се иска. Само малко.
— Какво става, когато те отвличат хора? — продължих, без да му обръщам внимание.
— Никой не знае — отвърна тя. — Опитах се да разбера, но…
— Едва ли си си дала много зор — прекъсна я Ема.
— Понякога идват тук — продължи Лорейн. — Да пазаруват.
— Да пазаруват — повтори Адисън. — Каква приятна думичка.
— За да използват моите хора. — Тя се огледа. Гласът ѝ се снижи до шепот. — Мразя, когато идват. Никога не знам колцина от тях ще поискат и за какво време. Но трябва да им дадеш каквото пожелаят. Ще ми се да се оплача, но… по-добре да не го правиш.
— Сигурно не се оплакваш, когато ти плащат — посочи Ема без състрадание.
— Никак не е достатъчно за онова, през което ги прекарват. Опитвам се да скрия малките, когато чувам, че идват. Когато ги връщат, са неузнаваеми, с изтрити спомени. Питам ги: „Къде ходихте? Какво ви накараха да правите?“. Но тези деца не помнят нищичко. — Тя поклати глава. — Само че след това ги мъчат кошмари. Ужасни кошмари. И стават почти непродаваеми.
— Трябва да продадем теб — просъска Ема с потъмняло от гняв лице. — Не че някой би платил за половин пръдня.
Напъхах ръце в джобовете, за да не се нахвърля върху Лорейн. Трябваше да измъкнем колкото се може повече информация.
— А чудатите, които отвличат от примките? — попитах.
— Докарват ги с камиони. Преди бяха истинска рядкост. Сега прииждат почти непрестанно.
— Днес по-рано да са минавали тъдява? — попитах.
— Преди два часа — присви очи тя. — Бяха блокирали цялата улица с въоръжена охрана — войници с пушки. Вдигна се страшна шумотевица.
— Не го ли правят всеки път?
