— Не. Сигурно се чувстват в безопасност тук. Тази доставка трябва да е била особено важна.
„Те са били“ — помислих си. За миг ме изпълни вълнение — но веднага го забравих, защото Адисън се нахвърли върху Лорейн.
— Как няма да се чувстват в безопасност тук — изръмжа той, сред такава банда предатели!
Дръпнах го за нашийника и се опитах да го удържа.
— Успокой се!
Адисън продължаваше да се бори с мен, но постепенно се успокои.
— Правим каквото ни е по силите, за да оцелеем — оправда се Лорейн.
— Ние също — отбеляза Ема. — А сега искам да ми кажеш къде отидоха камионите и ако ни напъхаш в клопка, ще се върна и ще ти залепя ноздрите с нажежени пръсти! — Тя вдигна зачервения си показалец и го размърда пред носа на Лорейн. — Разбрахме ли се?
Почти можех да видя как Ема го прави. Черпеше от дълбок кладенец на омраза, за какъвто не знаех, че съществува у нея, и колкото и да бе полезен в подобни ситуации, ми се струваше малко страшен. Не исках да си помисля на какво е способна, ако бъде притисната от обстоятелствата.
— Откараха ги в тяхната част на Дяволското гробище — обясни Лорейн, като извиваше глава настрани от горещия пръст. — Отвъд моста.
— Кой мост? — попита Ема, без да я изпуска.
— В горния край на Димящата улица. Но не се опитвайте да го прекосите, освен ако не искате главите ви да бъдат набучени на копия.
Предполагам, че нямаше да можем да измъкнем нищо повече от Лорейн. Сега трябваше да решим какво ще правим с нея. Адисън искаше да я ухапе. Ема бе намислила да изрисува едно Р на челото ѝ, за да се знае от тук нататък, че е роботърговец. Успях да ги разубедя и вместо това ѝ запушихме устата и я завързахме с шнур от перде за бюрото. Готвехме се да си тръгнем, когато се сетих, че искам да я попитам още нещо.
— Чудатите, които отвличат. Какво става с тях?
— Мрррф!
Дръпнах превръзката от устата ѝ.
— Никой не е успял да избяга, за да ни каже — рече тя. — Но се носят слухове.
— За какво?
— За нещо по-лошо дори от смъртта. — Тя ни надари с усмивка, макар от устата ѝ да се стичаше слюнка. — Предполагам, че ще трябва сами да разберете, нали?
В мига, когато отворихме вратата на кабинета, мъжът с балтона се нахвърли върху нас, размахвайки нещо тежко в ръка. Но преди да ни стигне, от стаята зад нас се чу тревожен вик и той спря, сетне хукна да види какво става там. Веднага щом пристъпи прага на кабинета, Ема затръшна вратата зад него и разтопи бравата с едно бързо докосване.
Това ни спечели минута или две.
Двамата с Адисън се затичахме към изхода. На средата на пътя си дадох сметка, че Ема не ни следва. Удряше по прозореца, зад който бяха затворени чудатите.
— Можем да ви помогнем да избягате! Покажете ми къде е вратата!
Те наскачаха и втренчиха в нея стреснати погледи.
— Хвърлете нещо да счупите стъклото! — извика им Ема. — Побързайте!
Никой не помръдваше. Изглеждаха объркани. Може би не вярваха, че е възможно да се спасят — или не искаха да бъдат спасени.
— Ема, не можем да чакаме — рекох и я задърпах за ръката.
Тя не се предаваше.
— Моля ви! — извика във фунията. — Поне пратете навън децата!
Откъм кабинета на Лорейн долетяха силни викове. Вратата се разтресе върху пантите. Отчаяна, Ема стовари юмрук върху стъклото.
— Какво им става?
Объркани погледи. Момчето и момичето се разплакаха.
Адисън улови със зъби полата на Ема и също я затегли към вратата.
— Трябва да вървим!
Ема най-сетне пусна фунията и се обърна с огорчено изражение.
Профучахме през вратата и изхвърчахме навън. Гъста жълтеникава мрачина се бе спуснала над улицата и скриваше отсрещния ѝ край. Докато стигнем следващата пресечка, вече чувахме крясъците на Лорейн отвън, но заради мъглата не можехме да я видим. Свихме зад един ъгъл, сетне зад втори, за да се отскубнем. Спряхме на пуста алея да си поемем дъх пред поредното дюкянче.
— Нарича се стокхолмски синдром — рекох запъхтяно. — Когато хората започват да симпатизират на своите похитители.
— Мисля, че те просто са изплашени — закима Адисън. — Къде ще избягат наистина? Цялото това място е един голям затвор.
— И двамата грешите — възрази Ема. — Те са упоени.
— Защо си толкова сигурна? — попитах.
Тя отметна падналия в очите ѝ кичур.
— Когато работех в цирка, след като избягах от дома си, една жена дойде при мен след моя номер с поглъщане на огън. Каза, че знаела какво съм — че познавала други като мен — и че ще мога да изкарам много повече пари, ако избягам и работя за нея. — Ема оглеждаше улицата със зачервени от бягането бузи.
— Рекох ѝ, че не искам да си вървя, но тя продължаваше да настоява. Когато най-сетне си тръгна, беше много ядосана. Същата нощ се събудих в задната част на един фургон със запушена уста и вързани ръце. Не можех да помръдна и се чувствах замаяна. После мис Перигрин ме спаси. Ако не беше ме намерила на следващия ден, когато спряха, за да сменят подковата на коня… — Ема кимна зад нас, към мястото, откъдето идвахме, — може би щях да свърша като тях.
— Никога не си ми го казвала — промълвих тихо.
— Не е нещо, за което обичам да говоря.
