— Съжалявам, че ти се е случило нещо подобно — обади се Адисън. — Онази жена тогава — тя ли те беше отвлякла?
Ема се замисли за миг.
— Случи се доста отдавна. Опитвах се да забравя най-лошата част, включително и лицето на моя похитител. Но ето какво знам. Ако ме бяхте оставили насаме с тази Лорейн, не съм сигурна дали щях да се удържа, преди да съм ѝ видяла сметката.
— Всички си имаме демони, които искаме да убием — произнесох.
Облегнах се на витрината, внезапно почувствал непреодолима умора. От колко време не бях мигвал? Колко часове бяха из минали, откакто Каул се бе разкрил? Струваше ми се, че е било преди много дни, макар че по-вероятно да бяха минали десетина-дванайсет часа. Всеки миг след това бе като на война, кошмарна борба и безкраен ужас. Усещах, че тялото ми е на ръба на срива. Само паниката ме държеше изправен, започнеше ли да отслабва, щях да отпадна и аз.
Позволих си да затворя очи за частица от секундата. Дори в това състояние на полусън ме дебнеха кошмари. Призракът на вечната смърт, приклекнал, поглъщащ тялото на моя дядо, с очи, от които се стича гъста черна течност. Същите тези очи, в които са забити градински ножици, потъват в мочурливо гробище, докато устата оглася околностите със зловещ вой. Лицето на господаря им, изкривено от болка, се губи надолу в мрака. Вече се бях разправил с моите демони, ала победата не бе достатъчна, други се надигаха да ги заместят.
Отворих очи при шума на стъпки зад мен, от другата страна на витрината. Дръпнах се назад и се обърнах. Макар дюкянчето да изглеждаше изоставено, вътре имаше някого и той се готвеше да излезе.
Ето я отново — паниката. За миг се отърсих от унеса. Останалите също бяха чули шума. Действайки сякаш движени от колективен инстинкт, ние се скрихме зад купчина дърва за огрев. Надзърнах през процепите към вратата и прочетох окачената там избеляла табелка:
„Адвокатска кантора на Мандей, Дайсън и Страйп. Мразени и ненавиждани чак от 1666 г.“
Чух стържене на резе и вратата бавно се отвори. Отвътре се показа позната черна качулка — Шарън. Той се озърна, прецени, че районът е чист, измъкна се и заключи след себе си. Докато бързаше нататък, в посока към „Лоша слава“, ние обсъдихме шепнешком дали да го последваме. Нужен ли ни беше още? Можехме ли изобщо да му се доверим? Може би и може би. Какво ли правеше в затворената кантора? Дали там бе адвокатът, за когото говореше? Защо се промъкваше?
Твърде много въпроси без отговор. Решихме, че ще опитаме да се справим сами. Останахме скрити, докато фигурата му се изгуби в мрачината.
Тръгнахме да търсим Димящата улица и моста на гадините. Тъй като не искахме да рискуваме с още някоя непредсказуема случка, решихме да продължим, без да питаме за посоката. Това значително се улесни, след като най-сетне открихме указателните знаци на Дяволското гробище, които бяха скрити на най-неочаквани места — под пейки, увиснали на улични лампи, издълбани върху паважа — но дори с тяхна помощ доста се помотахме. Изглеждаше сякаш Гробището е било замислено така, че да докара до полуда попадналите в него. Имаше улици, които завършваха със слепи стени, за да започнат някъде другаде. Улици, които свиваха толкова остро, че се усукваха като спирала около самите себе си. Улици без имена — или с две или три. Нито една от тях не беше толкова подредена, колкото „Лоша слава“, където без съмнение бяха положени големи усилия, за да се създадат приятни условия за купувачите на пазара на чудата плът — самата идея за подобна търговия, след като чух обясненията на Лорейн и историята на Ема, караше стомаха ми да се преобръща.
Докато скиторехме, започнах да придобивам известна представа за уникалното географско разположение на Гробището и да опознавам кварталите не толкова чрез названията им, колкото по техните характерни белези. Всяка улица се различаваше от останалите, магазините пък бяха групирани съобразно предназначението си. Скръбната улица можеше да се похвали с двама гробари, които работеха само със „специално ковчегово дърво“, хор от професионални погребални оплаквачки, които в края на седмицата работеха като бръснарски квартет и данъчни чиновници. Мочурливата улица бе странно жизнерадостна, със саксии с цветя, окачени под первазите на прозорците, и къщи, боядисани в ярки цветове, дори кланиците по нея бяха в подканящо светлосиньо и аз трябваше да сдържа внезапно споходилия ме импулс да надзърна вътре. Охлювна улица, от друга страна, беше направо помийна яма. По средата ѝ минаваше открит отточен канал, над който се виеха гъсти рояци от агресивно настроени мухи, а тротоарите бяха отрупани с гниещи зеленчуци, собственост на зарзаватчия мошеник, хвалещ се, че е в състояние да им върне изгубената свежест само с една целувка.
