Размитото авеню бе дълго едва петдесетина крачки и на него се въртеше само една търговия — двама мъже продаваха сандвичи от кошница върху шейна. Около тях се бяха скупчили дечурлига, вдигащи врява до небето, и Адисън ги доближи и взе да души в краката им за остатъци. Готвех се да го повикам, когато един мъж се разкрещя: „Котешко месо! Продавам варено котешко!“ Миг след това Адисън се върна с подвита опашка и захленчи:
— Никога вече няма да хапна от това… никога вече…
Приближихме Димящата улица откъм улица „Горен пушек“. Колкото повече се спускахме по нея, толкова по-изоставен изглеждаше кварталът наоколо — витрините пустееха, по тротоарите не се мяркаха минувачи, паважът бе покрит с дебел слой сажди, които се вдигаха на облаци, докато минавахме, сякаш самата улица бе заразена с прокрадваща се смърт. В края си тя извиваше рязко надясно и точно преди завоя имаше стара дървена къща със също толкова стар обитател, сновящ по верандата. Метеше саждите с разрошена метла, но те се трупаха по-бързо, отколкото той можеше да ги събира.
Попитах го защо си прави труда. Човекът вдигна изплашено глава и притисна метлата към гърдите си сякаш се боеше, че ще му я открадна. Краката му бяха боси и почернели, панталоните — издънени на коленете.
— Някой трябва да го прави — рече. — Не може да позволим това място да иде в ада.
Докато го подминавахме, той се върна мрачно към прекъснатата работа, макар че разкривените му от артрит пръсти едва успяваха да стискат дръжката. Имаше нещо почти царствено в него, помислих си, някаква твърда решимост, която будеше възхищението ми. Беше като забравен войник, който отказва да напусне поста си. Последният пазач на края на света.
Последвахме извивката на пътя и прекосихме един район, където сградите сякаш се отърсваха от кожата си: боята им вече се беше олющила, прозорците бяха почернели и натрошени, покривите и стените заплашваха да рухнат, а още по-нататък, близо до пресечката с Димяща улица, бяха останали само скелети — истински хаос от стърчащи обгорени греди, мъждукащи из основите въглени, досущ кехлибарени сърца, които туптят за последно. Спряхме и се огледахме, слисани. От дълбоките цепнатини в паважа струеше задушлив дим с дъх на сяра. Над руините като разперили крила врани се накланяха разгорели дървета. Отгоре продължаваха да се сипят гъсти сажди, на места достигащи до прасците. Намирахме се толкова близо до Ада, колкото не си бях помислял, че ще се озова някога.
— Значи това е улицата на гадините — рече Адисън. — Съвсем подобаващо.
— По-скоро нереално — отвърнах, докато разкопчавах палтото си. Отвсякъде бликаше непоносима горещина, която проникваше дори през подметките ми. — Какво каза Шарън, че се е случило тук?
— Подземни пожари — припомни си Ема. — Можели да тлеят с години. Било ужасно трудно да ги изгасят.
Отекна звук като от отваряне на гигантска кутия със сода и само на десетина крачки от нас през една цепнатина между паветата бликна оранжев пламък. Стреснахме се и подскочихме, но после се взехме в ръце.
— Да не оставаме тук и минутка повече от необходимото — предложи Ема. — Накъде сега?
Можехме да избираме само две посоки — наляво или надясно. Знаехме, че Димящата улица свършва при канала в единия си край и при моста на гадините в другия, а заради мъглата, пушеците и саждите не можехме да виждаме надалече и в двете посоки. Случайният избор можеше да доведе до опасно отклонение и загуба на време.
Вече започвахме да се поддаваме на отчаянието, когато през мъглата долетяха бодри напевни гласове, които, изглежда, вървяха в наша посока. Дръпнахме се от пътя и се спотаихме между овъглените останки на една къща. С приближаването гласовете набираха сила и вече можехме да различим думите на странната песен:
Тук всички спряха да си поемат дъх, после завършиха с:
Доста преди да се покажат от мъглата, аз знаех чии са тези гласове. Тъмни фигури с черни наметала и високи черни ботуши, метнали небрежно чанти с инструменти през рамо. Дори след изнурителния ден непоколебимите майстори на бесила продължаваха да пеят с цяло гърло.
— Блажени да са немелодичните им души — промърмори Ема и се засмя тихо.
По-рано през деня ги бяхме видели да работят в онзи край на Димящата улица, който излизаше на канала, та изглеждаше логично да предположим, че идват оттам, което означаваше, че сега крачат в посока към моста. Почакахме да ни подминат и да се изгубят отново в мъглата, преди да съберем кураж да излезем на улицата и да тръгнем след тях.
