Стъпвахме безшумно в дебелия слой от сажди, които почерняха всичко — маншетите на панталоните ми, обувките и босите глезени на Ема, лапите на Адисън. Някъде отпред майсторите подеха нова песен и гласовете им ечаха странно сред изпепеления пейзаж. Около нас нямаше нищо друго, само руини. От време на време чувахме резки шумове, последвани от краткотрайно изригване на пламъци от земята. Нито един от тях не се появи толкова близо, колкото първия. Имахме късмет, нямаше да е никак приятно да се изпечем живи.
Внезапно се появи вятър, който вдигна саждите към небето и ги завъртя в черна вихрушка. Прикрихме лицата си с ръце, опитвайки се мъчително да си поемаме въздух, но това не помогна особено и аз започнах да кашлям. Ема взе Адисън на ръце, но после и тя започна да се дави. Съблякох палтото и го метнах върху главите им. Кашлицата на Ема се поуспокои, а изпод импровизираното покривало долетя приглушеният глас на Адисън:
— Благодаря ти!
Нищо повече не можехме да сторим, за да се прикрием от бурята от сажди. Бях затворил очи, но чух нещо да се движи наблизо и надзърнах между пръстите си. Към нас през черната задушлива буря крачеше мъж, закрил устата си с парче плат, но иначе изглеждаше напълно спокоен. Не изпитваше никакви затруднения с ориентацията, тъй като от очните му ябълки струяха два ярки снопа бяла светлина.
— Добър вечер! — провикна се той и завъртя своите всевиждащи лъчисти очи към мен, като докосна с ръка шапката си. Опитах се да отговоря, но устата ми бе пълна със сажди, а също и очите, и когато премигнах и ги отворих наново, той бе изчезнал.
Постепенно вятърът взе да утихва, но ние продължихме да кашляме и да се давим още известно време, докато прочистим дихателните си пътища. Ема положи Адисън на земята.
— Ако не внимаваме, тази примка ще ни убие преди гадините — оплака се кучето. Ема ми подаде палтото и ме прегърна силно, докато въздухът се проясняваше. Умееше да ме обгръща с ръце и да полага глава върху гърдите ми по такъв начин, че между нас не оставаше пролука, и аз ужасно исках да я целуна, дори тук, макар да бяхме покрити със сажди от главата до петите.
Адисън се покашля.
— Не бих искал да ви прекъсвам, но наистина трябва да продължим.
Разделихме се, леко засрамени, и поехме нататък. Скоро от мъглата изникнаха бледи фигури, които кръжаха из улицата и се провираха между останките от къщи. Спряхме, объркани и смутени, тъй като не знаехме какво може да означава това, но нямаше друг път напред.
— Вдигнете брадички и да вървим — нареди Ема. — И се опитайте да изглеждате страшни.
Стегнахме редиците и тръгнахме право към тях. Имаха изцъклени очи и безумен вид. Целите бяха покрити със сажди и облечени с каквото са намерили. Навъсих се, придавайки си страховит изглед, и те се отдръпнаха като бити кучета.
Тук започваше поредният бедняшки квартал. Къщурките бяха ниски, приземни, изградени от огнеупорни метални късове, с тенекиени покриви, подпрени на обгорени греди и с платнища на местата, където бяха отворите на вратите. Бяха нещо като паразитиращи гъби върху оглозганите и изгорени останки на цивилизацията.
По улицата щъкаха пилета. Един мъж бе коленичил над дупка в земята и вареше в нея яйца.
— Не се приближавайте — предупреди ни Адисън. — Имат болнав вид.
Аз също си го помислих. Недъгавият начин, по който пристъпваха, изцъклените им очи. Неколцина носеха примитивни маски с отвори за очите — дали за да предпазят лицата си от зараза, или за да прикрият ужасните последствия от нея.
— Кои ли са тези? — зачудих се.
— Нямам представа — отвърна Ема. — Нито пък смятам да попитам.
— Предполагам, че просто не са желани никъде другаде — обясни Адисън. — Недосегаеми, преносители на чума, престъпници, извършили злодеяния, които дори Дяволското гробище не е в състояние да преглътне. Избегнали са бесилото и са се заселили тук, на границата на чудатия свят. Изгнаници на изгнаниците.
— Ако това е границата — отбеляза Ема, — тогава гадините едва ли ще са далече.
— Сигурни ли сме, че тези хора са чудати? — попитах. Не виждах нищо особено в тях, освен безкрайно окаяния им вид. Може би в мен говореше гордостта, но не вярвах, че колкото и да е деградирала, една общност на чудати би позволила на своите сънародници да живеят по този начин.
— Нито знам, нито ме е грижа — отвърна Ема. — Продължавай напред.
Свели глави, заболи поглед в земята, ние се постарахме да изглеждаме незаинтересувани от тези хора с надеждата, че те ще ни отвърнат със същото. Повечето наистина стояха настрана, но неколцина ни последваха, просейки:
— Дайте нещичко. Каквото и да е. Спринцовка, ампулка.
— Моля ви — присъедини се друг. — Не сме се друсали от дни насам.
Бузите им бяха пъпчасали и обгорени сякаш сълзите им бяха киселина. Не смеех да ги погледна.
— Каквото и да искате, нямаме го — каза им Ема и размаха ръка.
Просяците изостанаха и спряха насред пътя, изпращайки ни с мрачни погледи. Сетне някой се провикна:
— Ей, ти там! Момче!
— Не му обръщай внимание — прошепна Ема.
