Погледнах го с крайчеца на окото, без да извръщам глава. Беше клекнал до стената, облечен в дрипи, и ме сочеше с разтреперана ръка.
— Ти си той, нали? Момче! Той си, нали?
Носеше превръзка за око върху очилата и я повдигна, за да ме огледа.
— Мдааааа — мъжът подсвирна тихичко и се ухили с черните си зъби. — Чаааакат те там.
— Кой ме чака?
Не можех да издържа повече. Спрях пред него. Ема въздъхна нетърпеливо.
Усмивката на просяка стана по-широка и налудничава.
— Майките на прашеца и развръзвачите на възли! Проклетите библиотекари и благословените картографи! Всеки, който е някой! — Той вдигна ръце и се поклони подигравателно до земята, и аз долових неприятен полъх на джибри. — Мноооого отдавна те чакат!
— За какво?
— Хайде — подкани ме Ема. — Виждаш, че не е с всичкия си.
— Голямото шоу, голямото шоу — продължи просякът и гласът му се издигаше и снишаваше като на карнавален пекар. — Най-голямото, най-хубавото и последното! Почтииии го стигнахме…
Усетих, че ме побиват ледени тръпки.
— Не те познавам и съм сигурен, че ти също не знаеш нищо за мен — заявих, обърнах се и се отдалечих.
— Знам аз — чух го да казва. — Ти си момчето, дето говори с гладните.
Замръзнах. Ема и Адисън се обърнаха и втренчиха очи в мен.
Изтичах обратно и се надвесих над просяка.
— Кой си ти? — извиках в лицето му. — Кой ти каза това?
Но той се разсмя и продължи да се смее, и така и не можах да измъкна нищо повече от него.
Измъкнахме се тъкмо когато започна да се събира тълпа.
— Не поглеждай назад — предупреди ме Адисън.
— Забравѝ го — добави Ема. — Той е луд.
Мисля, всички знаехме, че е нещо повече — но това бе всичко, което знаехме. Продължихме забързано, обгърнати от параноична тишина, изпълнени с куп въпроси без отговор. Никой не заговори за странните приказки на просяка и аз им бях благодарен. Нямах представа какво може да означават и бях твърде изморен, за да търся обяснение, но по начина, по който Ема и Адисън влачеха крака, можех да предположа, че те също се измъчват от догадки. Вървяхме мълчаливо. Изтощението бе нашият нов враг и да го споменем открито бе равносилно на това да признаем силата му над нас.
Напрягахме взор да различим моста на гадините отпред, но пътят се спускаше надолу и бе забулен в мъгла. Помислих си, че Лорейн може да ни е излъгала. Може би нямаше мост. Може би ни беше пратила на това кошмарно място с надеждата, че обитателите му ще ни изядат живи. Трябваше да я вземем с нас и да я накараме…
— Ето го! — извика Адисън и тялото му се изопна като сочеща напред стрела.
Помъчихме се да видим какво вижда там — дори с очила зрението на Адисън бе по-остро от нашето, и след още десетина крачки вече успяхме да го различим. Пътят напред се стесняваше и после се извиваше като дъга над някаква бездна.
— Мостът! — ахна тихо Ема.
Затичахме се, забравили мигновено изтощението, краката ни вдигаха облаци от сажди. Миг по-късно, когато спряхме да си поемем дъх, картината вече се бе прояснила. Над бездната като покривало бе увиснала зеленикава мъгла. Отвъд нея прозираше стена от бял камък, а отзад стърчеше висока бледа кула, чийто връх опираше в ниските облаци.
Ето я значи — крепостта на гадините. Имаше някаква тревожна пустота в нея — като човешко лице, лишено от черти. Белокаменните ѝ стени контрастираха ярко с обгорилата земя около Димящата улица, сякаш бе крайградски универсален магазин, стърчащ насред Битката при Аженкур. Дори само като я гледах, усещах как ме изпълва страх и целеустременост, като че в някоя невидима точка зад тези стени се събираха всички объркани пътеки на моя глупав и противоречив живот. Ето къде беше — онова, което трябваше да направя, или да умра, опитвайки. Дългът, който трябваше да платя. Онова, към което всички мои радости и мъки досега бяха само прелюдия. Ако всяко нещо в живота се случва с причина, значи моята причина бе от другата страна.
До мен Ема се смееше. Погледнах я учудено и тя придоби сериозен вид.
— Там ли се крият те? — попита вместо обяснение.
— Така изглежда — отвърна Адисън. — Нещо смешно ли намираш в това?
— През почти целия си живот съм се бояла и съм ненавиждала гадините. Не мога да изброя колко пъти през всички тези години съм си представяла как се изправям пред леговището им. Очаквах поне да е някой импозантен замък. Стени, опръскани с кръв. Езеро с кипящо масло. Но не.
— Значи си разочарована?
— Така е, макар и малко. — Тя посочи крепостта. — Това ли е най-доброто, на което са способни?
— Аз също съм разочарован — призна Адисън. — Надявах се, че с нас ще има поне една армия. Но както изглежда, май няма да се нуждаем от нея.
— Съмнявам се — рекох. — Какво ли не може да ни очаква от другата страна на тази стена.
— В такъв случай ще бъдем готови за какво ли не — заяви Ема. — Няма нещо, което да пратят насреща ни, с което вече да не сме се справяли. Оцеляхме от куршуми, бомбардировки, атаки на гладни… Въпросът е, че най-сетне сме тук и след всички тези години, през които те ни устройваха засада, ние сме тези, които сега ще нападнем тях.
— Обзалагам се, че вече са се изпуснали в гащите — промърморих.
