— Смятам да потърся Каул — продължи Ема. — Ще го намеря и ще го накарам да плаче за майка си. Ще го накарам да се моли за безполезния си живот, а след това ще го стисна с две ръце за шията и ще стискам, докато главата му се разтопи на…
— Да не изпреварваме събитията — прекъснах я аз. — Ще има гадини навсякъде. И въоръжена охрана вероятно.
— Може би дори гладни — добави Адисън.
— Определено ще има гладни — кимна Ема. Звучеше сякаш е развълнувана от тази идея.
— Въпросът е — рекох, — че не бива да щурмуваме портите, докато не разберем какво ни чака от другата страна. Може би ще имаме само един шанс и не искам да го пропиляваме.
— Добре — съгласи се Ема. — Какво предлагаш?
— Да намерим начин да пратим Адисън вътре. Той е най-незабележим от нас, достатъчно е дребен да се крие навсякъде и има най-чувствителен нос. Би могъл да разузнае и после да ни каже какво е научил. Ако е съгласен, разбира се.
— А ако не се върна? — попита Адисън.
— Тогава ще дойдем за теб — рекох.
Кучето се замисли за миг — но само за миг.
— Приемам, но при едно условие.
— Кажи го.
— Искам да ме наричат Неустрашимия Адисън в разказите за нашата победа, които ще се носят след това.
— Така и ще бъде — потвърди Ема.
— Нека бъде Извънредно неустрашимия — добави Адисън. — И Красивия.
— Готово — рекох.
— Чудесно — успокои се Адисън. — Време е да се захващаме за работа. Почти всички, на които държа в този свят, са от другата страна на моста. Всяка минута тук е изгубена минута.
Щяхме да придружим Адисън до моста и после да го почакаме да се върне. Спуснахме се тичешком по хълма, което не беше никак трудно, и колкото по-нататък отивахме, толкова по-гъст ставаше бедняшкият квартал. Пролуките между къщурките се стесниха и постепенно се стопиха, и всичко се сля в една безкрайна редица от прояден от ръжда метал. После внезапно къщите и навесите изчезнаха и за около стотина метра Димящата улица се върна към пущинака от обгорени стени и почернели греди — нещо като буферна зона, вероятно създадена от гадините. Най-сетне стигнахме моста, в чието начало се бе събрала малка пъстроцветна тълпа. Докато бяхме още твърде далече, за да можем да я различим добре, Адисън подхвърли:
— Вижте, това трябва да е армията на завоевателите, обсадила крепостта! Знаех си, че няма да сме единствените, готови да встъпят в бой…
Ала с приближаването ни стана ясно, че това може да е всичко друго, но не и армия. Адисън изсумтя обезсърчено и това бе единственото свидетелство за угасналата му надежда.
— Те не обсаждат крепостта — рекох. — Просто… лежат там.
Окаяните обитатели на бордеите, същите като онези, които бяхме видели по-рано, лежаха или седяха в странни и неподвижни пози, така че в началото ги взех за мъртъвци. Косите и телата им бяха почернели от сажди и мръсотия, лицата им бяха покрити с едри струпеи и белези, та се зачудих дали не са прокажени. Когато се приближихме, неколцина вдигнаха отпаднало очи, но дори да чакаха нещо, това не бяхме ние и главите им клюмнаха наново. Само едно момче с ушанка стърчеше над останалите, то сновеше между лежащите и ровичкаше из джобовете им. Тези, които се събудиха, размахаха към него ръце, но не направиха опит да го подгонят. И без това едва ли разполага ха с нещо ценно, което да им бъде отнето.
Почти ги бяхме подминали, когато един от тях се провикна:
— Скоро ще умрете!
Ема спря и се обърна изплашено.
— Какво беше това?
— Скоро ще умрете.
Мъжът, произнесъл тези думи, лежеше върху разкъсан кашон и жълтеникавите му очи надзъртаха изпод гъстия черен перчем.
— Никой не може да премине по моста без разрешение.
— Ние пък смятаме да го прекосим въпреки всичко. Така че ако знаеш нещо, говори или замлъкни!
Мъжът се разсмя пресекливо. Останалите мълчаха.
Ема го изгледа втренчено.
— Никой ли няма да ни помогне?
— Внимавайте да не… — поде друг мъж, но трети му изшътка да мълчи.
— Остави ги. След няколко дни ще си хапнем от останките им.
Останалите нададоха гладни викове.
— Ох, какво ли не бих дала за една ампулка сега — промърмори жената в краката ми.
— За капчица, само за капчица! — пропя полуприклекнал мъж. — За капчица от техните останки!
— Стига, това е мъчение! — изхленчи трети. — Не го споменавай повече!
— Вървете по дяволите! — ядоса се Ема. — Да минем оттатък, Неустрашими Адисън.
Ние обърнахме отвратено лица и продължихме нататък.
Мостът бе тесен, издигнат по средата, построен от толкова гладък и чист мрамор, та сякаш дори саждите избягваха да се спускат върху него. Адисън спря в самото начало.
— Чакайте, тук има нещо — рече той, затвори очи и задуши въздуха като ясновидец, четящ кристална топка.
