— Така сме съвсем открити, трябва да пресечем веднага — предупреди го Ема. Но Адисън сякаш не беше с нас, нито си даваше сметка за грозящата ни опасност. На моста нямаше жива душа, нито някой пазеше решетъчната порта от другата страна. Нямаше никого и върху бялата стена, където човек би очаквал да види стражи с пушки и бинокли. Освен стената, единствената друга защита, изглежда, бе пропастта, която се извиваше като крепостен ров, а на дъното ѝ клокочеше буйна река, изпускаща зловонна зеленикава пара, увиснала наоколо като мъгла. Доколкото можех да видя, мостът бе единственото място, където можеше да се пресече пропастта.
— Още ли си разочарована? — попитах Ема.
— Направо съм обидена — отвърна тя. — Сякаш дори не се опитват да ни задържат отвън.
— Да, това тревожи и мен.
Адисън изджавка и ококори очи. Те заблестяха, сякаш озарени от електрическа светлина.
— Какво има? — попита развълнувано Ема.
— Следата е съвсем слаба, но мога да позная миризмата на Валенсиага Рен навсякъде.
— А другите?
Адисън подуши отново.
— С нея е имало и още от нашите. Не мога да кажа кои точно, нито колко на брой. Нататък следата се размива. Много чудати са минали наскоро оттук — и нямам предвид тях — посочи той лежащите зад нас просяци. — Тяхната чудата есенция е слаба, почти несъществуваща.
— Значи Лорейн ни каза истината — отбелязах. — Тук гадините водят своите пленници. Нашите приятели също са вътре.
Откакто ги бяха отвели, не можех да се преборя с една задушаваща безпомощност, обгърнала сърцето ми, но сега за пръв път почувствах, че тя ме напуска. Най-сетне, от много време насам, ние не се уповавахме само на предположения. Бяхме проследили нашите приятели през враждебна територия чак до входната врата на гадините. Това само по себе си беше малка победа и ме караше да си мисля, дори само за момент, че всичко е възможно.
— Толкова по-странно е, че никой не охранява това място — произнесе мрачно Ема. — Това хич не ми се нрави.
— На мен също — кимнах. — Но не виждам друг път през пропастта.
— Най-добре да се захващаме — намеси се Адисън.
— Ще дойдем с теб колкото се може по-нататък — каза му Ема.
— Признателен съм ви за това — отвърна Адисън, но този път гласът му не звучеше така дръзко и наперено.
Можехме да претичаме през моста за минута, но защо да бягаме? „Защото — спомних си един цитат от Толкин — човек не влиза просто в Мордор.“
Поехме с бърза крачка, сподирени от зловещ шепот и тих смях. Хвърлих поглед назад към просяците. Уверени, че ни чака ужасяваща кончина, те се понадигнаха и наместиха, за да виждат представлението по-добре. Липсваха им само пуканки. Дощя ми се да се върна и да метна всички до един в бушуващата река.
„След няколко дни ще се наслаждаваме на останките им.“ Надявах се никога да не разбера какво точно означава това.
Мостът изви стръмно нагоре. Страхът караше сърцето ми да бие ускорено. Бях сигурен, че всеки миг нещо ще се случи и ще бъдем принудени да спрем. Чувствах се като припкаща към капан мишка.
Преговорихме шепнешком плана — да изпроводим Адисън до портата, да се върнем в бедняшкия квартал и да си намерим подходящ наблюдателен пункт. Ако той не си дойде до три часа, двамата с Ема влизаме вътре.
Стигнахме най-високата част на моста и отвъд се разкри нанадолнището, което досега не можехме да видим. Изведнъж стърчащите от двете страни фенери проговориха:
— Спри!
— Кой идва?
— Никой не може да мине!
Спряхме и зяпнахме към тях, осъзнавайки изведнъж, че това не са улични фенери, а отсечени и набучени на дълги пики глави. Бяха ужасяващи, с потъмняла и посивяла кожа, увиснали езици и макар да не бяха прикачени към шии, три от главите ни заговориха. Общо бяха осем на брой, разпределени по двойки от двете страни на моста.
Само Адисън не изглеждаше изненадан.
— Не ми казвайте, че никога не сте виждали набучени глави — рече той.
— Не продължавайте нататък! — предупреди една от главите вляво. — Почти сигурна смърт чака тези, дошли без разрешение!
— Може би трябваше да кажеш сигурна смърт — укори я главата отдясно. — „Почти“ звучи малко неясно.
— Никой не ни е казвал какво да говорим — подразни се главата вляво.
— Ричард, да ти приличат на пленници? — попита главата отдясно.
— Не мога да ти кажа — отвърна другата. — Враните ми избодоха очите още преди седмици.
— И твоите ли? Колко жалко.
— Този долу не ми мяза да е гадина — рече главата вляво. — Как ти е името, уважаеми?
— Смит — отвърнах.
— Ха! Нямаме Смит! — провикна се десният.
— Току-що пристигам.
— Хубав опит. Не, няма как да те пуснем.
— И кой смята да ни спре? — попитах.
— Очевидно не ние — рече главата отляво. — Ние само предупреждаваме.
— И между другото — поде тази отдясно, — знаете ли, че имам научна степен по музейни изследвания? Никога не съм искал да бъда набучена глава…
— Никой не иска да бъде набучена глава — сопна се тази отляво. — Нито едно дете не расте с мечтата да стане набучена глава, да предупреждава хората денем и нощем и да не може да виж да, защото враните са ѝ изкълвали очите. Но животът невинаги пръска рози в краката ни, нали?
— Да вървим — прошепна Ема. — Тези само си приказват.
