Престанахме да им обръщаме внимание и продължихме по моста, ала главите продължаваха да ни обсипват с предупреждения:
— Спрете дотук!
— Продължавате на собствен риск!
— Не мисля, че ни слушат — оплака се шестата.
— Е, добре — въздъхна уморено седмата. — Не казвайте, че не сме ви предупреждавали.
Осмата само изплези зеления си месест език към нас. Подминахме ги и тъкмо да продължим, когато пред нас зейна шестметрова празнина на мястото, където трябваше да е калдъръм. Едва не паднах в нея. Ема ме улови за ръката, дръпна ме и аз се завъртях.
— Не са довършили проклетия мост! — ядосах се с пламнали от вълнение бузи. Чувах смеха на главите зад нас и по-далечни те дюдюканията на просяците.
Ако се бяхме затичали, със сигурност нямаше да успеем да спрем навреме и щяхме да полетим в пропастта.
— Добре ли си? — попита ме Ема.
— Нищо ми няма — отвърнах. — Но нашите планове се объркват. Как ще прехвърлим Адисън оттатък?
— Много неприятно — присъедини се Адисън, докато обикаляше по края. — Предполагам, че няма да можем да я прескочим.
— Никакъв шанс — прецених. — Отсрещният край е твърде далече, дори и със засилка. Даже и с овчарски скок.
— Хм. — Ема ни изгледа замислено. — Току-що ми дадохте една идея. Веднага се връщам.
Тя закрачи назад по моста, а ние я изпроводихме с погледи. Спря при първата глава, улови копието, на което бе набучена, и го повдигна.
Копието се освободи без особено усилие. Главата започна да протестира на висок глас, но Ема я сложи с лице към паважа, притисна я с крак и дръпна силно копието. Оръжието се измъкна от отвора, а главата се изтърколи встрани, като огласяни околностите с гневни викове. Ема се върна с триумфиращ вид. Тя опря копието на ръба на отвора и го пусна да падне към далечния край с метално дрънчене. Сетне го огледа намръщено.
— Е, не е Лондонският мост — промърмори. Дългото повече от шест метра и широко три сантиметра копие бе увиснало леко по средата и изглеждаше като нещо, върху което би могъл да балансира цирков акробат.
— Да вземем още няколко — предложих.
Засновахме напред-назад, вадехме копия и ги подреждахме над пропастта. Главите ни кълняха и плюеха, обсипваха ни с безпомощни заплахи. Когато и последната от тях бе измъкната и захвърлена настрана, ние разполагахме с малък метален мост, широк трийсетина сантиметра, хлъзгав от слузта на главите и потрепващ при всеки повей на вятъра.
— За Англия! — извика Адисън и пое колебливо по импровизирания мост.
— За мис Перигрин! — добавих и го последвах.
— И за обичта на всички птици — рече Ема и пристъпи зад мен.
Адисън ужасно ни бавеше. Лапите му непрестанно се плъзгаха между копията, от което те се въртяха и създаваха противно чувство за нестабилност. Опитвах се да се съсредоточа върху мястото, където стъпвам, без да гледам бездната отдолу, но това беше невъзможно. Кипящите води на реката привличаха вниманието ми като магнит и аз неусетно взех да се чудя дали сме достатъчно високо, за да умра от самото падане, или ще оцелея, за да ме погълнат мътните талази. Адисън междувременно се бе отказал да върви и вместо това легна по корем и започна да пълзи върху копията като голям космат червей. По този начин напредваше само сантиметър по сантиметър и тъкмо когато стигна средата, сетивата ми се изостриха, доловили нещо съвсем различно — стегнат възел в червата, усещане, което познавах твърде добре.
Гладен. Опитах се да го произнеса на глас, ала устата ми внезапно бе пресъхнала. Докато преглътна и оближа устни, усещането се бе усилило десеторно.
— Гладен!
— Какъв ужасен късмет — затюхка се Адисън. — Пред нас ли е или отзад?
Не можех да определя точно и се наложи да завъртя мислен взор в различни посоки, за да добия ориентация.
— Джейкъб! — повика ме Ема. — Отпред или отзад?
Отпред. Чревният ми компас вече бе съвсем сигурен, но в това нямаше никаква логика — пред погледа ни бе цялото нанадолнище на моста чак до портата и там нямаше никого. Беше съвсем пусто.
— Не зная! — отвърнах.
— Тогава продължавай напред! — нареди Ема.
Бяхме по-близо до далечния край на дупката и ако успеехме да ускорим темпото, скоро щяхме да слезем от копията. Потиснах страха си, наведох се и вдигнах Адисън, после хукнах напред, като се хлъзгах и препъвах върху нестабилната повърхност. Имах чувството, че гладният е на една ръка от мен, че мога да го докосна и почти го чувах, той пъшкаше от някакво невидимо място пред нас. Очите ми проследиха звука до една точка отпред и под краката ни — при отсечената част от моста, където зееха няколко отвора.
Ето там. Мостът беше кух и вътре в тези кухини се криеше гладният. Макар че тялото му никога не би се измъкнало през толкова малки отвори, езиците му можеха да пропълзят навън с лекота.
Вече бях преминал отвъд и бях стъпил на здрава земя, когато чух сподавения вик на Ема. Пуснах Адисън и се завъртях да видя какво става зад мен. Един от езиците на гладния се бе омотал около кръста ѝ и я бе вдигнал във въздуха.
Тя изкрещя името ми и аз извиках нейното. Езикът я завъртя надолу с главата и я разтърси. Тя изпищя отново. Не съществуваше по-ужасен звук.
