Още един език се плъзна между копията и нашият импровизиран мост се разлетя като изсипани в бездната кибритени клечки. Сетне втори език се пресегна към Адисън, а трети ме блъсна в гърдите.
Тупнах на паважа и дъхът ми секна от удара. Докато се борех да си поема въздух, езикът се усука около мен и ме вдигна нагоре. Вторият бе стиснал Адисън за задните крака. Само след миг и тримата висяхме с главите надолу.
Кръв нахлу в главата ми и пред очите ми притъмня. Чувах неспирния лай на Адисън.
— Стига! Ще те изпусне! — креснах му, но той не преставаше.
Ема също беше безпомощна, опиташе ли се да прогори езика, който я държеше, гладният щеше да я хвърли в бездната.
— Говори му, Джейкъб! — извика тя. — Накарай го да ни остави!
Извих се и погледнах към отворите, откъдето се подаваха езиците. Зърнах два реда остри зъби и блестящи изцъклени и алчни очи. Висяхме като плодове от дебел черен клон, а под нас бе зейнала пропастта.
Опитах се да му заговоря на неговия език.
— Положи ни долу! — извиках, но беше на английски.
— Отново! — подкани ме Адисън.
Затворих очи, представих си, че гладният прави това, което му нареждам, сетне опитах пак.
— Постави ни върху моста!
Пак се оказа на английски. Това не беше познатият ми гладен, онзи, с когото бях общувал часове наред, докато бе замръзнал в леда. Този бе нов, непознат и връзката ми с него бе крехка и слаба. Той явно усети, че търся ключ към ума му, защото внезапно ни вдигна нагоре, сякаш се засилваше, за да ни запокити в бездната. Трябваше да се свържа с него по някакъв начин, още сега…
— Спри! — изкрещях с пресъхнала уста — и този път отвътре излетяха гърлестите звуци на гладнишкия.
Увиснахме неподвижно насред въздуха. Известно време висяхме там, поклащащи се като пране на вятър. Думите ми бяха постигнали нещо, но не достатъчно. Само го бяха объркали.
— Не мога да дишам — простена Ема. Езикът я стискаше прекалено силно и лицето ѝ бе станало лилаво.
— Постави ни на моста — повторих. Още щом усетих, че думите одират гърлото ми, осъзнах, че съм се справил. Сякаш кашлях едри късове от лигавицата си.
Гладният се поколеба. За един кратък, изпълнен с надежда миг вярвах, че ще направи каквото му казах. После той ме размаха нагоре-надолу с бързината, с която човек размахва горяща клечка кибрит.
Всичко се замъгли пред очите ми, усетих, че отново ми причернява. Когато гладният спря, в устата си почувствах горчивия вкус на кръв.
— Кажи му да ни пусне! — крещеше Адисън. Но аз почти не можех да говоря.
— Омпитфам се! — изломотих. Закашлях се и изплюх кървава храчка. — Онстамфи ни долу! — изгъгнах, но беше на английски. — Онстави…
Спрях и преориентирах мислите си. Поех си дълбоко въздух.
— Постави ни на моста — произнесох на съвсем ясен глад нишки. Повторих го още три пъти, надявайки се думите ми да достигнат до някоя гънка на влечуговия мозък. — Постави ни на моста. Постави ни на моста. Постави ни на…
Гладният нададе внезапен, изпълнен с ярост и яд вик, дръпна ме към кухината, в която бе заклещен, и изрева отново, хвърляйки пръски от слюнка в лицето ми. Сетне ни вдигна и тримата и ни хвърли обратно в посоката, от която бяхме дошли.
Доста дълго се премятах във въздуха, но усещах, че падам, а после се блъснах с рамо в твърдия паваж, претърколих се и спрях неподвижно в подножието на нанадолнището.
По някаква странна прищявка на съдбата и тримата бяхме живи — натъртени, но в съзнание, и крайниците все още бяха съчленени с телата ни. Бяхме се претърколили върху наклонената част на моста, разблъсквайки въргалящите се там глави във всички посоки. Те се блещеха в нас и ни засипваха с обиди и подигравки, докато бавно се надигахме.
— Добре дошли обратно! — изхили се най-близката. — Доста се забавлявахме с писъците ви. Какви силни дробове имате!
— Защо не ни казахте, че под моста се крие гладен? — попитах аз, приседнал на паважа. Усещах стрелкащи болки из цялото си тяло, ръцете ми бяха изподрани, а коленете — разранени.
— Че какво забавно щеше да има в това? Изненадата е далеч по-интересна.
— Гъделичко, изглежда, ви е харесал — подхвърли друга глава. — Отхапа краката на последния посетител!
— Това е нищо — обади се една глава с блестяща халка на носа като пират. — Веднъж го видях да увива един чудат с въже, да го държи в реката повече от пет минути, а сетне го дръпна обратно и го изяде.
— Варен чудат — ухили се трета глава. — Нашият Гъделичко е гастроном.
Все още нямах сили да стана и запълзях към Адисън и Ема. Тя седеше и търкаше едно ударено място на главата си, а кучето опитваше да се подпре на наранената си лапа.
— Добре ли сте? — попитах.
— Фраснах си доста лошо главата — оплака се Ема и трепна лекичко, когато отметнах косата ѝ, за да проверя има ли кръв.
Адисън бе вдигнал пострадалата си лапа.
— Страхувам се, че е счупена. Не можеше ли да помолиш чудовището да ни остави по-внимателно?
— Много смешно — рекох. — Но като си помисля, защо просто не му наредя да убие всички гадини и да освободи приятелите ни?
— Всъщност, и аз се чудех защо не го направи — каза Ема.
— Шегувах се.
