— Аз пък не — тросна се тя. Попих раната ѝ с крайчеца на ризата си. Тя присви болезнено устни и си пое рязко дъх. — Какво стана впрочем?
— Мисля, че гладният ме разбра, но не можах да го накарам да се подчини. Връзката ми с него не беше както с предишния.
Говорех за мъртвото, смазано под тежестта на прекатурения мост чудовище. Дори изпитвах леко съжаление към него.
— А как установи връзката с първия? — попита Адисън.
Припомних си набързо как го бях открил замръзнал до очи и леда и след една нощ, прекарана в странно проникновен, задушевен разговор, изглежда, бях успял да навляза в жизненоважна част на нервните му центрове.
— Щом не си имал връзка с този гладен — попита Адисън, — той защо ни пощади живота?
— Може би съм го объркал?
— Трябва да се постараеш повече — изтъкна Ема. — Иначе как ще прехвърлим Адисън оттатък?
— Да се постарая повече? И какво се очаква от мен — да вземам частни уроци? Това нещо ще ни види сметката още следващия път, когато го доближим. Ще се наложи да потърсим друг път през пропастта.
— Няма друг път, Джейкъб. — Ема отметна косата си назад и ме погледна втренчено. — Ти си пътят.
Готвех се да възразя, когато усетих остра болка в гърба и скочих изплашено на крака. Една от главите ме бе ухапала.
— Ей! — извиках ѝ, докато търках нараненото място.
— Набучѝ ни обратно на копията, както ни завари тук, вандал такъв! — просъска главата.
Изритах я толкова силно, че тя се изтърколи назад чак до просяците. Всички глави започнаха да крещят и да ни проклинат, да тракат заплашително със зъби. Аз също взех да ги ругая и да ритам сажди в лицата им, докато те накрая млъкнаха, плюейки задавено. И тогава във въздуха профуча нещо дребно и овално и ме удари в гърба.
Гнила ябълка. Извърнах се към просяците.
— Кой я хвърли?
Те се смееха и превиваха като пияндета.
— Връщайте се, откъдето сте дошли! — викна един.
Започвах да си мисля, че идеята не е чак толкова лоша.
— Как смеят? — изръмжа Адисън.
— Остави ги — махнах с ръка, докато гневът ми бързо се топеше. — Хайде да…
— Как смеете! — кресна им Адисън и се изправи гневно на задните си лапи. — Не сте ли и вие чудати? Нямате ли срам? Опитваме се да ви помогнем!
— Дайте ни някоя ампулка или се разкарайте! — изграчи една дрипава жена.
Адисън се разтрепери от гняв.
— Ние се опитваме да ви помогнем — повтори той, — а погледнете се само! Погледнете се само! Докато избиват сънародниците ни, опустошават и плячкосват примките, вие спи те пред прага на врага! Вместо да се хвърлите с голи гърди срещу него! — Той ги посочи с ранената си лапа. — Всички вие сте предатели и кълна се, ще се погрижа един ден да бъдете изправени пред Съвета на имбрините и да получите подобаващо наказание!
— Добре, добре, не си губи силите с тях — опита се да го успокои Ема, докато се надигаше. А после от рамото ѝ отскочи една гнила зелка и се пльосна на земята.
Лицето ѝ потъмня.
— Щом е така, сега вече някой ще пострада! — кресна тя и раз маха пламналата си ръка към просяците.
Докато Адисън говореше, неколцина от бродягите се бяха отделили настрана и си шушукаха нещо, и сега пристъпиха напред, нарамили импровизирани оръжия. Заострен кол. Парче метална тръба. Ситуацията се влошаваше бързо.
— Писна ни от вас — произнесе с ленив глас един мъж, чието лице бе покрито с белези. — Ще ви катурнем в реката.
— Ще ми се да видя как ще го направите — предизвика го Ема.
— Не и на мен — рекох. — Мисля, че трябва да вървим.
Бяха шестима срещу нас тримата, а ние не бяхме в добра форма — Адисън куцукаше, по лицето на Ема се стичаше кръв, а заради удареното ми рамо почти не можех да вдигна дясната си ръка. Междувременно мъжете се разпръснаха и закрачиха към нас. Бяха твърдо решени да ни бутнат в бездната.
Ема огледа моста, сетне погледна към мен.
— Хайде. Зная, че можеш да ни прехвърлиш. Последен опит.
— Не мога, Ема. Не мога. Няма да се справя.
Така беше. Усещах, че не ще успея да контролирам гладния — поне засега. Знаех го със сигурност.
— Щом момчето казва, че не може да го направи, не съм склонен да се усъмня в думите му — намеси се Адисън. — Трябва да открием друг начин.
Ема изпухтя.
— Какъв например? — погледна тя Адисън. — Можеш ли да тичаш? — сетне се обърна към мен: — А ти — да се биеш?
И двамата поклатихме глави. Разбирах я — шансовете ни намаляваха бързо.
— В подобни моменти — изпъчи се Адисън — моят род не се бие. Ние произнасяме речи. Събратя чудати — обърна се той с гръмовен глас към просяците. — Позволете ми няколко последни слова!
Те не му обърнаха внимание. Продължиха напред, а ние заотстъпвахме по моста. Ема се зае да оформя голяма огнена топка, докато Адисън ломотеше за горски животни, живели в хармония, и защо ние също да не можем?
— Помислете си за глигана и неговия съсед, опосума… нима губят сили и енергия, опитвайки се да се хвърлят един друг в пропастта, когато се изправят пред общия враг — зимата? Не!
— Съвсем се е побъркал, горкичкият — отбеляза Ема. — Затваряй си устата и гледай да ухапеш поне един от тях!
