Озърнах се за нещо, с което да се бия. Единствените твърди предмети наоколо бяха главите. Вдигнах една от тях за оределите коси.
— Има ли друг път отвъд? — креснах в лицето ѝ. — Бързо, инак те хвърлям в реката!
— Върви по дяволите! — просъска тя и ми се озъби.
Метнах я по мъжете — доста несръчно, с лявата си ръка. Падна близо. Вдигнах друга глава и повторих въпроса.
— Разбира се, че има — ухили се тя. — Във фургона на дранго камиона! Макар че на твое място щях да си опитам още веднъж късмета с онзи гладен…
— Какъв дранго камион? Кажи ми или ще хвърля и теб!
— Ей сегичка ще те сгази — отвърна главата и в далечината отекнаха три изстрела — бам, бам, бам. Бавни и премерени, като предупреждение. Мъжете, които ни доближаваха, спряха и всички се обърнаха към пътя.
През изпепелената пустош нещо голямо и правоъгълно се движеше към нас. Чух ръмжене на мотор, преминаващ на по ниска предавка, и от сумрака изплува камион. Модерна машина, армейски модел, с усилено окачване и гуми, високи почти човешки бой. Каросерията му бе лишен от прозорци куб, две гадини със зенитни картечници се поклащаха на подвижни площадки.
В мига, когато се появи, просяците изпаднаха в екстаз, взеха да подскачат и да се смеят, да махат с ръце и да се шляпат по раменете като корабокрушенци, опитващи се да привлекат вниманието на прелитащ самолет. И ето че в миг ние бяхме забравени. Златна възможност и нямахме намерение да я пропиляваме. Захвърлих главата настрана, взех Адисън под мишница и хукнах по пътя след Ема. Бихме могли да продължим нататък — да свърнем встрани от Димящата улица и да се скрием в някой по-безопасен квартал на Дяволското гробище, — но тук, най-накрая, беше нашият враг от плът и кръв, и каквото и да се случваше, или предстоеше да се случи, очевидно щеше да е важно. Спряхме недалеч от пътя, едва скрити зад останките от обгорели дънери, и надзърнахме предпазливо.
Камионът забави и тълпата го обкръжи — просяците се молеха гръмогласно за ампулки, за амбро, само да усетим вкуса, о, моля ви, сър. Бяха толкова отвратителни по начина, по който сервилничеха на тези касапи, хващаха войниците за краищата на палтата, галеха обувките им и получаваха в замяна ритници със стоманени налчета. Бях почти сигурен, че гадините ще открият огън или ще дадат пълна газ и ще смачкат тези глупаци, изправили се между тях и моста. Но вместо това камионът спря и гадините започнаха да издават заповеди. „Стройте се в редица ей там, спазвайте реда, инак няма да получите нищо!“ Тълпата се подреди като изгладнели бедстващи пред пункт за раздаване на хляб, подскачащи и пристъпващи нетърпеливо от крак на крак в очакване да получат нещо жадувано.
Внезапно Адисън се задърпа, показвайки, че иска да го поставя на земята. Попитах го какво има, но той само скимтеше и се бореше още по-упорито с отчаян израз на лицето, сякаш току-що бе доловил силна и ясна следа.
— Това е тя, това е тя — мис Рен.
Изведнъж осъзнах, че дранго камион е дранголнически камион и че товарът в обемистата каросерия със сигурност е човешки.
И тогава Адисън ме ухапа. Извиках и го пуснах и почти веднага той се втурна напред. Ема изруга и му викна „Адисън, недей!“, но беше безполезно. Той следваше инстинкта си, непреодолимия рефлекс на вярното куче, опитващо се да защити своя стопанин. Метнах се след него, но не успях да го хвана — беше изумително чевръст за същество само с три крака. Ема ме прескочи и ние хукнахме заедно след него, напускайки скривалището, за да излезем на открития път.
За един кратък миг си мислех, че ще успеем да го догоним, че войниците са заети с тълпата и няма да ни забележат. Може би така и щеше да стане, ако по средата на пътя Ема не бе забелязала вратите в задната част на камиона. „Врати с ключалки, които могат да бъдат разтопени. Врати, които могат да бъдат отворени.“ Вероятно точно това си е помислила — виждах блесналата на лицето ѝ надежда, и тя подмина Адисън, без дори да посегне към него, и стъпи върху бронята на камиона.
Викове откъм войниците. Посегнах към Адисън, но се подхлъзнах и паднах под камиона. Ема беше започнала да разтапя дръжката на една от вратите, когато първият пазач замахна с пушката си като с бейзболна бухалка. Халоса я отстрани по лицето и тя се свлече на земята. Изтичах при войника, готов да го ударя колкото имах сили с единствената си здрава ръка, но краката ми се подгънаха и аз паднах върху пострадалото си рамо, а тялото ми се разтърси от остра болка.
Чух писъка на войника, вдигнах глава и видях, че е без оръжие и размахва ранената си ръка, а после се обърна и бе обгърнат от подскачащата тълпа. Просяците го молеха, дърпаха, настояваха, искаха, заплашваха — сега вече някои бяха извадили оръжия. Из плашен, мъжът махна с ръка на втория пазач: измъкни ме!
