Изправих се и изтичах при Ема. Вторият войник се втурна право към тълпата и започна да стреля във въздуха. Добра се до обезоръжения си другар и го дръпна назад към камиона. В мига, когато двамата се покатериха на площадката, войникът удари с длан по покрива на купето и моторът изрева. Наведох се към Ема, а през това време изпод гумите изхвърчаха облаци сажди и металното чудовище се понесе към моста.
Улових я за ръката, сякаш за да се уверя, че все още е цяла.
— Тече ти кръв — рекох. — Доста. — Глупава забележка, но в този момент не можех да измисля нищо по-добро. Чувствах се ужасно заради начина, по който изглеждаше: със зейнала рана на слепоочието и опръскани с кръв коси.
— Къде е Адисън? — попита тя. Готвех се да отвърна, че не знам, ала тя продължи: — Трябва да тръгнем след него! Това е единственият ни шанс!
Вдигнахме глави. Камионът наближаваше моста. Единият от войниците повали с кратък откос двама от преследващите ги просяци. Докато се въргаляха в прахоляка, си дадох сметка, че тя греши — нямаше начин да преследваме камиона, нито да прехвърлим моста. Беше безнадеждно — и просяците го знаеха. Докато другарите им падаха, почувствах как отчаянието им се превръща в гняв и за по-малко от секунда този гняв се насочи към нас.
Опитахме се да избягаме, но скоро бяхме обкръжени от всички страни. Тълпата крещеше, че ние сме развалили всичко и че заслужаваме да умрем. Че ще ни видят сметката още сега. Върху нас започнаха да се сипят удари — шамари, ритници, ръце дърпаха косите и дрехите ни. Направих опит да защитя Ема, но вместо това накрая тя защитаваше мен, поне за няколко минути, размахвайки пламтящите си ръце. Ала и пламъците не бяха достатъчни да ги задържат настрана, ударите продължаваха да се сипят и ние паднах ме на колене, сетне се свихме на земята, скрили лицата си с ръце.
Бях почти сигурен, че умирам или сънувам, защото в този миг чух някой да пее — нисък, дрезгав хор от гласове: „Чуйте звънтежа на чукчетата, чуйте звъна на пироните!“ С всяка строфа се чуваше и удар в плът и последващи болезнени викове. „Нека (удар) вдигнем бесилки, нека (удар) изпием всичкия ейл!“
След още няколко припева и удари виковете се уталожиха и тълпата започна да отстъпва, настръхнала и мърмореща. Видях, размазано като през мъгла от кръв и мръсотия, петима напети строители на бесилки с окачени на поясите чантички за инструменти и вдигнали чукове в ръце. Бяха си проправили проход в тълпата и сега ни обкръжаваха, разглеждаха ни с нескрито съмнение, сякаш бяхме някакви странни риби, каквито не са очаквали да открият в мрежите си.
— Това ли са те? — чух да казва единият. — Не изглеждат никак добре, братовчеде.
— Разбира се, че са те! — провикна се нечий друг глас, нисък, тръбен и странно познат.
— Това е Шарън! — проплака Ема.
Успях да размърдам ръка само колкото да изтрия кръвта от едното си око. И ето го, изправен пред нас, двуметров гигант, загърнат в черен плащ. Почти бях готов да се разсмея, дори се опитах да го сторя — никога досега не се бях радвал толкова на някое подобно страшилище. Той тършуваше за нещо в джобовете си. Извади няколко малки стъклени ампули и ги вдигна високо.
— Ей тука имам каквото искате, болни маймуни! Идете да си ги вземете и оставете тези деца на мира!
Той се обърна и хвърли ампулите надолу по пътя. Тълпата се втурна след тях с крясъци и възторжени възклицания, всеки готов да разкъса другия до него. Останахме само ние и майсторите, все още запъхтени от битката, но вече прибиращи чуковете в чантичките. Шарън се приближи към нас, протегна ни бяла като кост ръка и попита:
— Какво си мислехте, че правите, скитайки сами така? Поболях се от тревога за вас!
— Вярно е — потвърди един от майсторите. — Направо не беше на себе си. Накара ни да ви търсим къде ли не.
Опитах се да седна, но не успях. Шарън се бе надвесил над нас и ни разглеждаше, сякаш оглеждаше място на пътен инцидент.
— Здрави ли сте? Можете ли да вървите? Какво, за бога, искаха от вас тези негодяи?
Тонът му бе някъде по средата между гневен старшина и загрижен баща.
— Джейкъб е ранен — чух Ема да казва с разтреперан глас.
„И ти също“ — опитах се да добавя, но не можах да накарам езика ми да ме слуша. Изглежда беше права — главата ми бе на тежала като камък, погледът ми бе угасващ сателитен сигнал, мъждукащ в един момент и изчезващ напълно в следващия. Шарън ме вдигна и ме понесе на ръце — беше много по-силен, отколкото изглеждаше, — но изведнъж ми хрумна друга мисъл и аз извиках:
— Къде е Адисън?
Не можех да говоря кой знае колко членоразделно, но по някакъв начин той ме разбра и завъртя главата ми към моста.
— Там.
В далечината камионът сякаш се носеше във въздуха. Дали пък мозъчното сътресение не си правеше шеги със съзнание то ми?
Не. Вече виждах по-ясно: яките езици на гладния прехвърля ха камиона през празното пространство.
„Но къде е Адисън?“
— Там — повтори Шарън. — Отдолу.
