Два задни крака и мъничко кафяво телце се поклащаха от шасито. Адисън бе стиснал с яките си челюсти някаква част под каросерията и се бе възползвал от възможността да прехвърли моста, хитрият му дявол. Когато езиците положиха камиона от другата страна, аз си помислих: „Нека бог е с теб, храбро малко куче. Ти може би си едничката надежда, която имаме“.
И после светът започна да избледнява и се спусна нощта.
Разхвърляни сънища, сънища на странни езици, сънища за дома, за смъртта. Смущаващи, налудничави образи, които изплуваха в съзнанието ми, кратки и неуловими творения на объркания ми ум. Безлика жена, която духа прах и очите ми. Усещане, че ме потапят в гореща вода. Гласът на Ема ме уверява, че всичко ще бъде наред, че те са приятели и сме в безопасност. После, часове наред дълбок и лишен от сънища мрак.
Следващия път, когато се събудих, вече не сънувах и го знаех. Лежах завит в легло, в малка стая. Бледа светлина се процеждаше през завесата на прозореца. Значи е ден. Но кой ден?
Носех нощница, не моята, нямаше ги окървавените ми дрехи и лицето ми бе измито. Някой се бе погрижил добре за мен. Освен това бях изтощен до смърт и не усещах почти никаква болка. Рамото вече не ме измъчваше, нито главата. Не бях сигурен какво означава това.
Опитах се да седна. Трябваше да спра по средата и да се подпра на лакти. На масичката до мен имаше стъклена кана с вода. В ъгъла пък стърчеше дървен гардероб. В другия — премигнах и потърках очи, за да се уверя, — да, там на стола някой спеше, клюмнал глава. „Колко странно“, помислих си все още замаян. Имах предвид човека и трябваше да положа усилие, за да проумея какво виждам. Изглеждаше като съшит от две половинки — половината от косата му бе прилепнала на темето, другата половина стърчеше във всички посоки. Половината от лицето му бе скрита от четинеста брада, другата половина — гладко избръсната. Дори дрехите му (панталон, смачкан пуловер, надиплена яка от предвикторианската епоха) бяха полумодерни, полуархаични.
— Здравейте — рекох малко несигурно.
Мъжът извика и се сепна толкова рязко, че падна от стола и тупна на пода. После се покатери обратно, като се блещете изплашено в мен.
— О, боже! — провикна се той. — Вие дойдохте на себе си!
— Извинявайте, не исках да ви плаша…
— О, не, грешката е само моя — рече той и приглади смачканите си дрехи и яката. — Само не казвайте на другите, че съм заспал, докато ви пазя!
— Кой сте вие? — попитах. — Къде се намирам? — Умът ми се проясняваше бързо и заедно с това напираха нови въпроси. — И къде е Ема?
— Точно така, да! — Мъжът ме гледаше объркано. — Но май не съм най-добре подготвеният член на семейството, за да отговарям на вашите… въпроси…
Той прошепна последната дума, сякаш бе забранена.
— Но! — Веждите му подскочиха рязко и мъжът ме посочи с пръст. — Вие сте Джейкъб. — Пръстът се завъртя към гърдите му. — Аз съм Ним. — Мъжът размаха леко ръка. — А това е къщата на мистър Бентам. Той няма търпение да се запознае с вас. Всъщност би трябвало да го предупредя веднага щом се събудите.
Напънах с лакти и този път успях да се надигна мъчително, усилие, което ме изтощи почти напълно.
— Това не ме интересува. Искам да видя Ема.
— Разбира се! Вашата приятелка.
Той размаха ръце като малки криле, докато очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш очакваше да открие Ема в ъгъла на стаята.
— Искам да я видя! Веднага!
— Името ми е Ним! — изписка той. — Трябва да уведомя… имам стриктни заповеди…
Внезапно ме споходи паническа мисъл — че Шарън, тази меркантилна душа, ни е спасил от тълпата само за да ни продаде за резервни части.
— Ема! — успях да извикам. — Къде си?
Ним пребледня и се сви на стола — предполагам, че го бях изплашил до смърт.
Миг по-късно от коридора се чуха забързани стъпки. В стаята влетя мъж с бяла престилка.
— Вие сте в съзнание! — възкликна той. Предположих, че е лекар.
— Искам да видя Ема! — повторих. Опитах се да спусна крака от леглото, но те увиснаха като трупи.
Докторът изтича при мен и ме бутна обратно в завивките.
— Не се преуморявайте, все още се възстановявате!
После нареди на Ним да потърси мистър Бентам. Ним изтича навън, блъсна се в рамката на вратата и заподскача из коридора. Почти веднага след това се появи Ема, задъхана и искряща, с разпиляна върху бялата рокля коса.
— Джейкъб?
Видът ѝ ме изпълни с такава сила, че избутах доктора настрана.
— Ема!
— Ти се събуди! — извика тя и изтича при мен.
— Внимавайте, той е още много слаб! — предупреди я докторът.
Ема се овладя и ме прегърна с безкрайна нежност, сетне приседна на леглото до мен.
— Съжалявам, че не бях тук, когато си дошъл на себе си. Смятаха, че ще минат още много часове…
— Всичко е наред — успокоих я. — Но къде се намираме? От колко време сме тук?
Ема погледна лекаря. Той си записваше нещо в малък бележник, ала очевидно ни слушаше. Тя се наведе към мен и произнесе с тих глас:
— В къщата на един богаташ в Дяволското гробище. На скрито място. Шарън ни доведе тук преди ден и половина.
