— И това ли е всичко? — попитах, втренчил поглед в нея. Кожата ѝ бе съвършено гладка, раните бяха избледнели до тънки нишки. — Изглеждаш съвсем здрава!
— Е, няколко цицини и драскотини…
— Невъзможно. Помня добре какво се случи там.
— Имахте счупено ребро и изкълчено рамо — съобщи докторът и я погледна.
— Тук имат една жена — обясни Ема. — Лечителка. Тялото ѝ произвежда целебен прах…
— И мозъчно сътресение — добави докторът. — Все неща, с които можем да се справим. Но вие, младежо, вие бяхте полумъртъв, когато ви докараха.
Потупах се по гърдите и корема, навсякъде, където бях получил наранявания. Никаква болка. Вдигнах дясната си ръка и я завъртях от рамото. Без проблеми.
— Чувствам се сякаш са ми сложили нова ръка — рекох учудено.
— Извади късмет, че не се нуждаеше от нова глава — обяви друг глас. На прага, в целия си гигантски ръст, се бе изправил Шарън. — Всъщност жалко, че не ти сложиха нова, защото очевидно в тази имаш само трици. Да ми избягате така, да тръгнете без никаква представа къде отивате, и то и след всички мои предупреждения за Гробището! Какво си мислехте? — Той се надве си над мен и Ема и размаха дълъг бял пръст.
Ухилих му се.
— Здрасти, Шарън. Радвам се да те видя отново.
— Да, нали, сега се усмихваме, след като всичко ни е розово, но за малко да изгубите главите си!
— Имахме късмет — подхвърли Ема.
— Да — късмет, че аз бях там! Късмет, че моите братовчеди, май сторите на бесилки, се оказаха наблизо и успях да ги открия, преди да са се налели до козирката с холандска светла бира в „Люлката и ковчега“! Между другото, те не работят безплатно. Ще добавя услугите им към сметката ви заедно с повредената ми лодка!
— Добре, добре! — размахах ръка. — Уговорено, ясно?
— Какво си мислехте? — попита отново той и ужасният му дъх увисна над нас като облак.
Реших да бъда откровен.
— Мислехме си, че не може да ти се има доверие! — троснах му се. — Че за теб са важни само парите и ще ни продадеш в робство при първа възможност! Дори бяхме сигурни, че ще се случи. Знаехме за странните неща, които тукашните чудати вършат, и ако смяташ, че дори за минутка сме вярвали, че ти — посочих го — и всички останали — махнах с ръка към доктора — ни помагате само от любов към алтруизма, дълбоко се лъжеш! Така че или ни кажи какво искаш, или ни пусни да си вървим, защото ние… ние имаме…
Дотук. Усетих отново непреодолимо изтощение. Погледът ми се замъгли.
— По-важни дела за вършене…
Поклатих глава и направих опит да се изправя, но стаята се завъртя пред очите ми. Ема ме улови за ръцете, а докторът ме положи внимателно на възглавницата.
— Помагаме ви, защото мистър Бентам ни помоли да го правим — рече той свадливо. — Но какво очаква от вас — за това ще трябва да го попитате.
— Както вече казах, този ваш мистър, който и да е, може да ме целуне по ззззз…
Ема затисна устата ми с длан.
— Джейкъб не е на себе си в момента — извини ме тя. — Сигурна съм, че всъщност искаше да ви благодари, задето ни спасихте. Оставаме ви задължени.
— И това също — успях да изломотя през пръстите ѝ.
Бях ядосан и уплашен, но и много щастлив, че съм жив — и че Ема е в цветущо здраве. Когато си го помислих, усетих как гневът ме напуска, заменен от искрена благодарност. Затворих очи, за да спра въртенето на стаята, и ги слушах как шепнат около мен.
— Той е проблем — мърмореше докторът. — Не можем да му позволим в такова състояние да се срещне с мистър Бентам.
— Умът му е объркан — обясни Шарън. — Ако може двамата с момичето да разговаряме насаме с него, сигурен съм, че ще му помогнем да дойде на себе си. Бихте ли ни оставили за малко?
Докторът излезе неохотно. Веднага щом затвори вратата, отворих очи и ги втренчих в Ема.
— Къде е Адисън? — попитах.
— Успя да мине оттатък моста.
— Ах, да — припомних си. — Някакви вести от него?
— Не — отвърна тя. — Поне засега.
Замислих се какво ли може да означава това — ала нямах сили да се задълбочавам.
— Обещахме да идем да го потърсим — рекох. — Щом той успя да се прехвърли оттатък, значи и ние ще можем.
— Гладният на моста може да не обърне внимание на някакво куче — намеси се Шарън, — но вас ще одере живи и ще ви хвърли в реката.
— Върви си — помолих го. — Искам да разговарям с Ема насаме.
— Защо? Смяташ да скочиш от прозореца и да избягаш?
— Никъде няма да вървим — успокои го Ема. — Джейкъб дори не може да стане от леглото.
Шарън не се поддаде на уверенията ѝ.
— Ще ида в ъгъла и ще се правя, че не ви чувам — измърмори той. — Това е най-доброто ми предложение.
Той стана, мина зад стола на Ним и започна да си подсвирква тихо.
Ема ми помогна да седна, двамата опряхме чела и заговорих ме шепнешком. В началото бях развълнуван от близостта ѝ и всички въпроси, които не ми даваха мира, потънаха някъде сега за мен най-важното бе ръката, която докосваше лицето ми, галеше ме по бузата, по брадичката.
— Да знаеш само колко ме изплаши — оплака се Ема. — Наистина си помислих, че ще те изгубя.
— Добре съм — уверих я аз. Не беше така, но не исках повече да се тревожи.
— Но преди не беше. Никак. Трябва да се извиниш на доктора.
