— Права си. Просто превъртях одеве. Съжалявам, ако съм те изплашил.
Тя кимна и извърна глава. За миг очите ѝ се плъзнаха по стената, но когато ги обърна към мен, в тях долових решителност.
— Харесва ми да си мисля, че съм силна — заговори. — Това ме отличава от Бронуин, Милърд и Инок — достатъчно съм силна, за да може да се разчита на мен. Такава съм открай време — готова да понеса всичко. Сякаш някъде в мен има датчик за болка, който не се включва. Мога да спусна преграда пред всички ужасни неща и да продължа напред, да направя каквото е нужно. — Ръката ѝ докосна моята над завивките. Пръстите ни се сплетоха. — Но когато си помисля за теб — как изглеждаше: като те вдигнаха от земята, след като всички онези хора… — Тя преглътна и издаде сподавен стон. — Това ме сломи.
— И с мен е така — признах, припомняйки си болката, която изпитах, когато видях Ема наранена, ужаса, завладял ме при мисълта, че е изложена на смъртна опасност. — И с мен е така. — Стиснах я за ръката и докато търсех какво още да кажа, тя ме изпревари:
— Искам да ми обещаеш нещо.
— Каквото пожелаеш.
— Обещай ми да не умираш.
Усмихнах се измъчено. Ема ме гледаше съвсем сериозно.
— Не искаш — въздъхна тя. — Ако те изгубя, нищо друго няма да има значение.
Протегнах ръце, прегърнах я и я притиснах към себе си.
— Ще се постарая.
— Не е достатъчно — прошепна тя. — Обещай ми.
— Добре. Няма да умра.
— Кажи „обещавам“.
— Обещавам. И ти го кажи.
— Обещавам — рече тя.
— Аххх — възкликна Шарън от ъгъла. — Сладките лъжи, които любовниците си шепнат…
Разделихме се.
— Нали каза, че няма да ни слушаш! — ядосах се аз.
— Продължи доста — сви рамене той, дръпна стола, който застърга шумно по пода, и го нагласи до леглото. — Трябва да обсъдим някои важни неща. И най-вече извинението, което ми дължите.
— За какво? — попитах раздразнено.
— Че поставихте под съмнение личността и репутацията ми.
— Всяка дума бе вярна — упорствах. — Тази примка е пълна с отпадъци и негодници, а ти си един алчен за пари наглец.
— Без капчица симпатия към сънародниците си — добави Ема. — Но ще повторя още веднъж: благодаря, че ни спаси.
— Когато живееш тук, имаш други приоритети — поде Шарън. — Всеки е със своя история. Дал е обет за нещо. Всеки иска нещо от теб и почти винаги те лъже. Така че, да, аз съм човек със силен интерес и влечение към печалбата и личното си благоденствие. Но съм дълбоко наскърбен от намеците ви, че може да имам нещо общо с търговците на чудата плът. Това, че съм капиталист, не значи, че съм копеле с черно сърце.
— И как да сме сигурни в това? — попитах. — Щом трябваше да ти се молим и да те подкупваме, за да не ни изоставиш на онзи пристан, ако не си забравил.
Той повдигна рамене.
— Беше преди да разбера кой си ти.
Погледнах Ема и забодох пръст в гърдите си.
— Кой съм аз?
— Точно ти, момчето ми. Мистър Бентам отдавна чака да се запознае с теб. От деня, когато за пръв път забодох прът в дъното на канала и станах лодкар — отпреди четирийсет години. Бентам ми обеща безпроблемно влизане и излизане от Гробището, ако се наема да се оглеждам за теб. Поиска да те доведа при него веднага щом се появиш. Най-сетне изпълних моята част от сделката.
— Сигурно ме бъркате с някого — рекох. — Не заслужавам подобно внимание.
— Той твърди, че можеш да говориш на гладните. Колко от чудатите, които познаваш, са в състояние да го направят?
— Но той е само на шестнайсет — обади се Ема. — Реални шеснайсет. Как би могъл…
— Затова ми трябваше известно време, докато събера две и две — каза Шарън. — Трябваше да се срещна лично с мистър Бентам и докато бях там, вие се възползвахте да ми избягате. Ти не отговаряше на описанието. Очаквах много по-възрастен човек.
— Старец — подхвърлих.
— Именно.
— Който може да говори с гладни.
— Както вече казах.
Ема ме стисна за ръката и двамата се спогледахме. Не, това е невъзможно. Спуснах крака от леглото, споходен от нов прилив на енергия.
— Искам да разговарям с този Бентам. Още сега.
— Ще се срещне с теб, когато е готов.
— Не — поклатих глава. — Веднага.
По съвпадение точно в този момент на вратата се почука Шарън отвори и на прага стоеше Ним.
— Мистър Бентам ще приеме гостите ни на чай след час — обяви той, — в библиотеката.
— Не можем да чакаме цял час — заявих. — И без това вече изгубихме твърде много време.
Лицето на Ним поруменя и той изду бузи.
— Изгубили сте?
— Джейкъб иска да каже — поясни Ема, — че имаме друг неотложен ангажимент в Гробището, за който вече закъсняваме.
— Мистър Бентам настоява срещата да се състои според протокола — възрази Ним. — Както той обича да казва, денят, в който изчезне нуждата от маниери, ще е изгубен ден за всички нас. Като стана дума, ще се погрижа да бъдете облечени подобаващо. — Той доближи гардероба и разтвори тежките му врати. Вътре имаше няколко закачалки с дрехи. — Можете да изберете каквото пожелаете.
Ема извади една украсена с волани рокля и стисна устни.
— Не ми се струва редно. Да си играем на маскарад и да пием чай, когато нашите приятели и имбрините са принудени да понасят неизвестни тегоби.
