— Ще го направим заради тях — изтъкнах. — Ще им играем по свирката, докато този мистър Бентам ни каже каквото знае Може да се окаже важно.
— Или е просто някой самотен старец.
— Не говорете по този начин за мистър Бентам — нацупи се Ним. — Той е светец, гигант сред хората!
— Я се успокойте всички — намеси се Шарън. Той отиде при прозореца и дръпна завесата, пропускайки вътре мъждива дневна светлина. — Хайде, размърдайте се! Вие двамата имате среща.
Отметнах завивките и Ема ми помогна да стана. За моя изненада краката вече ме държаха. Погледнах през прозореца към пустата улица, обгърната в жълтеникава мъгла, после Ема ме поведе за ръката към гардероба да си избера дрехи. На закачалката имаше комплект с моето име.
— Ще може ли да се преоблечем насаме? — попитах.
Шарън погледна Ним и сви рамене.
— Не е редно! — размаха ръце Ним.
— О, всичко е наред — увери го Шарън. — И без номерца, ясно? — погледна ни изпитателно той.
Ема се изчерви.
— Нямам представа за какво говориш.
— Как ли пък не! — Шарън избута Ним от стаята и спря на прага. — Да ви се доверя ли, че няма да избягате?
— Никъде няма да вървим — увери го Ема. — Но ти защо си още тук?
— Мистър Бентам иска да ви наглеждам.
Зачудих се дали това означава, че Шарън ще ни спре, ако опитаме да си тръгнем.
— Трябва да е голяма услугата, която му дължиш — подметнах.
— Огромна — отвърна той. — Дължа на този човек живота си.
Той се поклони почти доземи и се измъкна навън.
— Ти се преоблечи тук — посочи Ема малката баня. — А аз ще остана в стаята. И не надзъртай, докато не те повикам.
— Добре де — смотолевих, като се постарах да скрия разочарованието си. Макар че мисълта да видя Ема по бельо ми се струваше привлекателна, преживелиците и рисковете напоследък бяха поставили тази част от юношеския ми ум в състояние на дълбоко замразяване. Ала още няколко сериозни целувки и мисля, че първичните инстинкти щяха да започнат да се пробуждат.
Както и да е.
Затворих се в банята, облицована със сияещи бели плочки и украсена с масивни метални тръби, облегнах се на умивалника и се огледах в огледалото.
Лицето ми бе като преминало през стъргало. Цялото подпухнало, с гневни тъмнорозови линии, които макар да показваха белези на заздравяване, все още бяха там, напомняйки за всеки получен удар. Гърдите ми бяха географска карта от синини, безболезнени, но грозни. В ушите ми имаше запечена кръв. Усетих, че ми се завива свят, и се хванах за ръба на умивалника. Внезапно в съзнанието ми изникна картината на изкривени от ярост лица и стоварващи се върху ми юмруци.
Никой досега не се бе опитвал да ме убие с голи ръце. Това беше нещо ново, различно от преследването на гладни, защото чудовищата просто следваха инстинкта си. Различно и от стрелбата по теб — куршумите бяха бърз и безличен начин да те премахнат. Но да използваш ръцете си — това означаваше да изпитваш омраза. Странно, че цялата тази омраза бе насочена към мен. Чудати, които дори не знаеха името ми, в момент на колективна лудост ме ненавиждаха с такава сила, че бяха готови да ме пребият до смърт. Изпитвах срам заради тях, заради начина, по който бяха изгубили човешкия си облик, макар да не знаех каква може да е причината. Беше нещо, което никога нямаше да забравя, ако изобщо доживея до дни, в които да се отдавам на спомени.
Пуснах водата да си наплискам лицето. Тръбите се разтресоха и застенаха, но след тази шумна оркестрова увертюра отделиха съвсем оскъдно количество кафява вода. Бентам може да беше богаташ, но никакви пари на този свят не можеха да го изолират напълно от разпадащия се свят, в която живееше.
Как ли се бе озовал тук?
И което бе още по-интересно — откъде този човек знаеше, или е знаел, за дядо ми? Защото със сигурност за него ставаш дума, когато Шарън каза, че Бентам търсел старец, който можел да говори с гладните. Може би дядо ми се е срещал с Бентам през военните години, след като е напуснал къщата на мис Перигрин и преди да замине за Америка. Период от неговия живот, за който говореше рядко и никога с подробности. Въпреки многото неща, които бях узнал за дядо ми през последните месеци, до голяма степен той си оставаше загадка за мен. Сега, когато вече го нямаше, можех само да съжалявам, че не бях успял да науча повече.
Облякох дрехите, които Ним бе приготвил за мен — синя ученическа риза, сив вълнен пуловер и черни панталони. Всичко ми беше по мярка, сякаш са знаели, че аз ще дойда. Докато нахлузвах чифт кожени обувки, Ема почука на вратата.
— Как се справяш там?
Отворих и се изправих пред видение в жълто. Ема изглеждаше доста смешно в огромната рокля с цвят на канарче, с надиплени ръкави и фуста, която се спускаше чак до глезените.
Тя въздъхна.
— Повярвай ми, това бе най-малко грозното произведение на шивача.
— Приличаш на Голямата птица — рекох и я последвах навън. — А аз на мистър Роджърс. Този Бентам е жесток човек.
Тя не схвана намека ми. Отиде при прозореца и погледна навън.
— Хм. Добре.
— Кое е добре?
— Первазът. Широк е колкото Корнуел и има дръжки навея къде. По-безопасно е от шведска стена.
