— Че какво те интересува дали первазът е безопасен? — учудих се и застанах до нея.
— Защото Шарън пази коридора. Следователно можем да се измъкнем само от другата страна.
Понякога ми се струваше, че Ема води разговорите си с мен в главата си — разговори, до които не съм допуснат — и се ядосва и обърква, когато не разбирам какво става. Умът ѝ работеше толкова бързо, че нерядко изпреварваше самия себе си.
— Никъде няма да вървим — рекох. — Трябва да се срещнем с Бентам.
— Така и ще направим, но по-добре да ме обесят, отколкото през следващия час да кърша ръце в тази стая. Светецът мистър Бентам е изгнаник, живеещ в Дяволското гробище, което означава, че е опасен тип с тъмно минало. Искам да огледам къщата му и да видя какво ще открием в нея. Ще се върнем, преди някой да е забелязал, че ни няма. Честна дума.
— Аха, малка разузнавателна операция. Облечени сме съвсем подходящо за нея.
— Много смешно.
Твърдите подметки на обувките ми издаваха гръмовен звук, сякаш удрях с тъпан при всяка крачка, жълтият цвят на роклята ѝ бе като предупредителен знак за опасност и освен това съвсем отскоро можех да се държа на краката си. Въпреки това се съгласих. Често беше права за много неща и бях свикнал да се уповавам на интуицията ѝ.
— Ако някой ни забележи — така да бъде — рече тя. — Този човек е чакал десетки години да се срещне с теб. Няма да ме изрита, задето сме си позволили малка разходка.
Тя отвори прозореца и се покатери на перваза. Подадох предпазливо глава. Бяхме на два етажа над пустата улица, в „благополучния“ квартал на Дяволското гробище. Познах купчината дърва за огрев — мястото, където се скрихме, когато Шарън излезе от сградата с празната витрина. Точно под нас беше адвокатската кантора на Мандей, Дайсън и Страйп. Нямаше такава фирма, разбира се. Това беше маскировка, таен вход за къщата на Бентам.
Ема ми подаде ръка.
— Зная, че не обичаш високото, но няма да ти позволя да паднеш.
След като бях провесен от гладен над клокочеща река, тези два етажа ми се струваха детска игра. Ема беше права — первазът бе широк, украсен с декоративни топки и глави на горгони, идеални за дръжки. Улових се за най-близката и протегнах ръка към следващата.
Когато первазът стигна ъгъла и ние бяхме сигурни, че сме далеч от погледа на Шарън, опитахме да отворим прозорец.
Беше залостен. Продължихме да се промъкваме нататък и изпробвахме следващия, но той също се оказа здраво затворен. Така беше и с третия, четвъртия и петия.
— Ще стигнем края на сградата — предупредих я. — Ами ако никой не се отвори?
— Следващият ще се отвори — увери ме Ема.
— Откъде знаеш?
— Аз съм ясновидка. — Тя замахна с крак и строши стъклото, а отломките се разлетяха вътре по пода.
— Не, ти си хулиган.
Ема се ухили и събори няколко стърчащи навътре парчета. После се промуши през отвора и аз я последвах неохотно в сумрачната стая. Бяха ми необходими няколко секунди, за да привикнат очите ми с тъмнината. Единствената светлина идваше от прозореца, който бяхме счупили, и бледото ѝ сияние разкри пред нас плюшкиновски рай. Дървени сандъци и кутии, подредени на купчини чак до тавана, наклонени опасно една към друга, с тесни процепи между тях.
— Имам усещането, че този Бентам не обича да изхвърля нищо — подхвърли Ема.
В отговор аз кихнах няколко пъти. Въздухът бе изпълнен с прах. Ема ми пожела наздраве и запали огънче върху дланта си, което повдигна към най-близкия сандък. На него пишеше „Рм. АМ-157“.
— Какво според теб има в тях? — попитах.
— Ще ни трябва лост, за да разберем. Тези сандъци изглеждат доста здрави.
— Мислех, че си ясновидка.
Тя ме погледна нацупено.
Тъй като не разполагахме с лост, продължихме навътре в помещението. Ема усили огъня, когато прозорецът остана зад нас. Тесният проход между сандъците водеше към сводеста врата и друга стая, която бе също толкова тъмна и натъпкана. Но вместо кашони и сандъци тук имаше обемисти предмети, покрити с чаршафи. Ема се готвеше да дръпне един от тях, но преди да го стори, аз я улових за ръката.
— Какво има? — попита ме тя раздразнено.
— Може да има нещо гадно отдолу.
— И какво от това? — Тя отметна покривалото, което вдигна истински циклон от прах.
Когато прахолякът се уталожи, ние се оказахме пред шкаф със стъклен капак, от онези старинни вещи, които откриваш в музеите. Беше висок до кръста и широк четири стъпки. Вътре, грижливо подредени и каталогизирани, лежаха резбовани кокосови черупки, цял гръбначен стълб, оформен като гребен, малка каменна брадва и няколко други предмети, чието предназначение не ми беше толкова ясно. На табелката отстрани бе изписано: „Вещи, използвани от чудатите на остров Еспирито Санто, Нови Хебриди, Южнотихоокеански регион, около 1750 г.“
— Хм — изсумтя Ема.
— Странно — потвърдих.
