Тя върна покривалото на мястото му и ние продължихме бавно из стаята, като оглеждахме обекти на случаен принцип. Всичките се оказаха музейни експонати от един или друг вид и нямаха кой знае колко общо помежду си, освен че са били притежание на чудати. В един от шкафовете имаше колекция от разноцветни копринени дрехи, носени от чудати в Далечния изток към 1800 г. В друг видяхме нещо, което на пръв поглед ни заприлича на дървесен ствол в страничен разрез, ала при по-внимателен оглед се оказа врата с железни панти и дръжка, изработена от чвор. Надписът ѝ гласеше: „Входна врата на чудат дом във Великите хибернейски равнини, около 1530 г.“
— Брей — възкликна Ема и се наведе да я погледне отблизо. — Не знаех, че по света има толкова много от нас.
— Или е имало — уточних. — Питам се дали все още са там някъде.
Последният експонат, който избрахме, бе определен като „Въоръжение на хититски чудати, подземен град Каймакал, липсва дата“. Странно, но вътре видяхме само мъртви буболечки и пеперуди.
Ема повдигна пламъчето към лицето ми.
— Мисля, че можем да определим този Бентам като човек с наклонности към историята. Готов ли си да продължим?
Прекосихме още две помещения, натъпкани с покрити с прах експонатни шкафове, и се озовахме пред стълбище, по което се изкачихме на следващия етаж. Зад вратата горе започваше дълъг, покрит с мек килим коридор. Изглеждаше, че продължава безкрайно, подредените на равни разстояния врати и повтарящите се мотиви на тапетите създаваха усещането за нескончаемост.
Поехме по него, като надзъртахме в стаите. Бяха обзаведени по един и същи начин, с еднакво разположение и все същите тапети — във всяка имаше легло, нощна масичка и гардероб, точно като стаята, в която се бях събудил. Едни и същи червени макове красяха тапетите и продължаваха в килима като хипнотизираща вълна, придавайки на цялото място усещането, че постепенно е завладявано от природата. Всъщност не би имало никакъв начин да се отличат стаите една от друга, ако не бяха малките медни табелки, заковани на вратите, които ги обозначаваха с различни имена. Всичките звучаха екзотично: „Алпийска стая“, „Стая Гоби“, „Стая Амазонка“.
В коридора имаше към петдесетина стаи и ние бяхме стигнали някъде към средата — сега вече бързахме, уверени, че няма да открием тук нищо полезно, — когато ни посрещна силен и смразяващ повей, от който кожата ми настръхна.
— Леле! — възкликнах и потреперих. — Откъде дойде това?
— Да не би някой да е забравил отворен прозорец? — предположи Ема.
— Навън не беше толкова студено.
Закрачихме нататък по коридора и температурата продължаваше да пада осезаемо. Най-сетне свихме зад ъгъла и се озовахме в една част от коридора, където от тавана висяха ледени висулки, а върху килима блещукаше скреж. Студът, изглежда, излизаше от една конкретна стая и ние спряхме пред нея, загледани в снежинките, които се нижеха една по една през цепнатина на вратата.
— Това е много странно — рекох с разтреперан глас.
— Определено е необичайно — съгласи се Ема, — дори по моите представи.
Пристъпих напред и обувките ми изхрущяха върху заледения килим. Надписът на вратата гласеше: „Сибирска стая“.
Погледнах към Ема. Тя погледна към мен.
— Сигурно има много мощен климатик — подхвърли.
— Ами да отворим и да видим — предложих. Посегнах към дръжката и я натиснах, но тя не поддаде. — Заключена е.
Ема положи длан върху дръжката и я задържа там няколко секунди. По пода започна да капе вода от разтопения лед.
— Не е заключена — рече. — Замръзнала е.
Ема натисна дръжката и побутна вратата, но тя се отвори само няколко сантиметра — от другата страна се бе натрупал сняг. Опряхме рамене във вратата и на три я бутнахме едновременно. Тя се разтвори широко и в лицата ни блъсна леденостуден арктически въздух. Снегът се разлетя във всички посоки — в очите ни и в коридора зад нас.
Закрихме лица и надникнахме вътре. Беше обзаведена като другите стаи — легло, гардероб, нощно шкафче, — само че предметите бяха полузаровени в сняг.
— Какво е това? — провикнах се, за да надвия воя на вятъра. — Още една примка?
— Не може да бъде! — извика на свой ред Ема. — Вече се намираме в една!
Приведени срещу вятъра, ние пристъпихме вътре, за да огледаме отблизо. Мислех, че снегът и вятърът идват от някой отворен прозорец, но после виелицата поутихна и открих, че няма прозорец, нито дори стена в отсрещния край на стаята. Стените и таванът бяха покрити с лед, вероятно под краката ни имаше килим, но там, където трябваше да е четвъртата стена, стаята отстъпваше място на ледена пещера и отвъд нея се виждаше открито пространство, безкрайна равнина от бял сняг и черни скали.
Доколкото можех да предположа, това беше Сибир.
Една тясна пътечка от разчистен сняг водеше през стаята към бялата пустош отвъд. Поехме по нея, напуснахме помещението и се озовахме в пещерата, като се заоглеждахме с почуда. Огромни ледени шипове се издигаха от пода и се срещаха с висулките на тавана като гъста гора от бели дървета.
