Ема не беше от хората, които се впечатляват лесно — тя бе: почти на сто години и през живота си бе виждала немалко чудати неща, — но това място явно я изумяваше.
— Невероятно е! — възкликна тя и се наведе да загребе още сняг. Хвърли го по мен и се разсмя. — Не е ли невероятно?
— Така е — потвърдих, макар че зъбите ми тракаха. — Но защо е тук?
Промушихме се през гигантските висулки и излязохме открито. Когато погледнах назад, установих, че вече не виждам стаята — беше майсторски замаскирана в пещерата.
Ема изтича пред мен, после спря и се обърна.
— Ела насам! — повика ме настойчиво.
Последвах я през наветия сняг. Пейзажът беше фантастичен. Отпред се простираше бяло равно поле, зад което земната повърхнина се нагъваше и цепеше от огромни пукнатини.
— Не сме сами — посочи ми Ема нещо, което бях пропуснал. На ръба на близката цепнатина стоеше мъж и гледаше надолу.
— Какво прави? — попитах объркано.
— Вероятно гледа нещо.
Мъжът продължи да върви бавно по ръба на цепнатина, без да откъсва поглед от вътрешността. След около минута дадох сметка, че вече не усещам лицето си от студа. Един силен повей на вятъра вдигна сняг във въздуха и закри гледката.
Когато вихрушката утихна, установихме, че мъжът гледа към нас.
— Олеле — въздъхна Ема.
— Мислиш ли, че ни вижда?
Ема улови краищата на жълтата си рокля.
— Сигурно.
Постояхме там още малко, приковали погледи в мъжа, който гледаше към нас през бялата пустош — и сетне той внезапно хукна в наша посока. Беше на стотина метра, тичаше през дълбок сняг и вълнообразни пукнатини. Не знаехме дали ни мисли нещо лошо, но тъй като се намирахме на място, където вероятно не биваше, най-доброто решение щеше да е да си тръгнем. Решение, своевременно подкрепено от рев, какъвто бях чувал само веднъж преди — в циганския катун.
Мечка.
Един бърз поглед през рамо потвърди съмненията ми — огромна черна мечка бе изпълзяла от една от цепнатините, за да се присъедини към мъжа в снега. Сега и двамата тичаха към нас, като мечката се движеше далеч по-бързо от човека.
— МЕЧКА! — извиках, макар да нямаше нужда.
Опитах се да побягна, ала замръзналите ми крака отказваха да ме послушат. Ема, която сякаш бе неуязвима за студа, ме хвана за ръка и ме задърпа след себе си. Нахлухме в пещерата, минахме, препъвайки се, през стаята и изхвърчахме през вратата, през която в коридора продължаваше да вали сняг. Затворих я — сякаш това би спряло мечката — и ние се върнахме назад по дългия коридор и слязохме по стълбите в мъртвия музей на Бентам, за да се притаим сред покритите с чаршафи експонати.
Скрихме се между стената и един загърнат с покривало монолит в най-далечния ъгъл, като се напъхахме на толкова тясно място, че не можехме да се извърнем с лице един към друг, а студът сякаш се бе загнездил дълбоко в костите ни. Стояхме там смълчани и разтреперани, вдървени като манекени, докато снегът по дрехите ни образуваше локви на пода. Ема ме улови за ръката и се опита да ми прехвърли малко от топлината си. Постепенно между нас се създаваше език, който беше непреводим с думи, особен речник от жестове и погледи, докосвания и задълбочаващи се целувки, които с всеки час ставаха по-интензивни, богати и чувствени. Моменти като този бяха невероятни и ме изпълваха с усещания, заради които можех лесно да забра вя студа и страха си.
Когато след няколко минути не чухме да се приближава мечка, готова да ни изяде, ние събрахме кураж да се спогледаме.
— Това примка ли беше? — попитах. — Примка вътре в друга примка?
— Не зная какво беше — отвърна Ема.
— Сибир. Така пишеше на вратата.
— Ако е Сибир, значи стаята е някакъв вид портал, не примка. Но портали, разбира се, не съществуват.
— Разбира се — съгласих се, макар че не беше толкова трудно да го повярвам в свят, където имаше примки.
— И все пак, ако е била някоя много стара примка? — упорствах аз. — Като например от ледената епоха, отпреди десет-петнайсет хиляди години? Дяволското гробище може да е изглеждало така тогава.
— Не мисля, че има толкова стари примки.
Зъбите ми тракаха.
— Не мога да спра да треперя — оплаках се аз.
Ема притисна тялото си до мен и разтърка гърба ми с топла ръка.
— Ако можех да създам портал към някое място — рекох, — Сибир нямаше да е в горната част на списъка ми.
— А къде би отишъл?
— Хм. Може би в Хавай? Макар че там сигурно е скучно. Всеки би казал Хавай.
— Не и аз.
— Ти къде би отишла?
— Там, откъдето си ти — отвърна Ема. — Във Флорида.
— И защо, за бога, ще ходиш там?
— Мисля, че ще ми е интересно да видя къде си израсъл.
— Много мило — рекох. — Но там няма нищо особено. Много е спокойно.
Тя се наведе към мен и се опита да стопли ръцете ми с дъха си.
— Звучи ми като райско кътче.
— Имаш сняг в косата си — рекох, но той се разтопи, преди да успея да го изчистя. Отърсих се от студената вода по ръцете си и тогава забелязах стъпките ни. Имаше пътечка от разтопен сняг, която вероятно водеше право в скривалището ни.
— Какви глупаци сме само — възкликнах и посочих следите. — Трябваше да си събуем обувките.
— Няма страшно — успокои ме Ема. — Щом не ни проследиха досега, вероятно…
