В стаята отекнаха силни, звънливи стъпки, придружени от тежко животинско хриптене.
— Бягай бързо към прозореца — прошепна Ема и ние се измъкнахме от нашето скривалище.
Опитах се да побягна, но се подхлъзнах в локвата. Посегнах към най-близкото нещо до мен, което се оказа покривало на някакъв едър експонат, същия, зад който се криехме. Чаршафът се разпра и отдолу се показа поредният шкаф, а аз тупнах на пода и се омотах в раздраната тъкан.
Когато вдигнах глава, първото, което видях, беше едно момиче — не Ема, тъй като тя стоеше над мен. Момичето бе зад стъклото на шкафа. Имаше безупречно ангелско лице, надиплена рокля и панделка на косата. Гледаше втренчено в нищото със застинало изражение на безкрайно и неуморно съзерцание.
Повдигнах учудено вежди. Ема се обърна да види какво е привлякло вниманието ми и после и тя се ококори.
Дръпна ме да стана и двамата хукнахме.
Бях забравил напълно за мъжа, който ни преследваше, за мечката и Сибир. Исках само да се измъкна от тази стая, далече от това неподвижно, мумифицирано момиче и от възможността двамата с Ема да завършим като нея, мъртви и затворени в стъклен шкаф. Сега вече знаех всичко, което ми бе нужно за този Бентам — той беше някакъв извратен колекционер и не се съмнявах, че ако надзърнем и под останалите чаршафи, ще открием още екземпляри като момичето.
Свърнахме зад ъгъла и се озовахме пред висока три метра грамада от козина и нокти. Изкрещяхме, опитахме се да спрем, но тупнахме един върху друг в краката на мечката. Останахме да лежим там, очаквайки смъртта. Над нас се спусна горещ зловонен дъх. Нещо влажно и грапаво облиза едната страна на лицето ми.
Беше мечката. Бях облизан от мечка и някой се смееше.
— Успокойте се, той не хапе! — произнесе човешки глас и когато отворих очи, видях над себе си дълъг космат нос и големи кафяви очи, втренчени в мен.
Нима мечката ми говореше? Не знаех, че мечките могат да говорят.
— Името му е ПТ — продължи гласът, — той е моят телохранител. Дружелюбен е, стига да ме слушате. Ей, ПТ, седни!
ПТ седна и започна да ближе лапата си вместо моята буза. Надигнах се, избърсах мокрото си лице и най-сетне видях притежателя на гласа. Беше възрастен мъж — джентълмен — и на устните му трепкаше подигравателна усмивка, която завършваше аристократичния му вид: цилиндър, бастун, ръкавици и висока бяла якичка, стърчаща над черен фрак.
Той се поклони леко и докосна цилиндъра.
— Майрън Бентам, на вашите услуги.
— Отстъпи бавно — прошепна в ухото ми Ема, двамата се изправихме и заотстъпвахме заднешком. — Господине, не искаме неприятности. Оставете ни да си вървим и никой няма да пострада.
Бентам разпери ръце и се усмихна.
— Свободни сте да си тръгнете, когато пожелаете. Но това ще е голямо разочарование за мен. Току-що пристигнахте, а има толкова много неща, за които да говорим.
— Така ли? — попитах. — Защо тогава не започнем с обяснение за онова момиче там в шкафа?
— И Сибирската стая — добави Ема.
— Вие сте изплашени, измръзнали и мокри. Какво ще кажете да продължим нашия разговор на чаша горещ чай?
Чудесно, само че нямах намерение да си призная.
— Никъде няма да вървим, докато не разберем какво става тук — тросна се Ема.
— Ами добре — съгласи се Бентам, без да губи и грам от доброто си настроение. — Човекът, когото изненадахте в Сибирската стая, е мой помощник. Предполагам, сте се досетили, че това е темпорална примка, водеща в Сибир.
— Но това е невъзможно! — възрази Ема. — Сибир е на хиляди мили от тук!
— На три хиляди четиристотин осемдесет и девет — уточни той. — Изобретяването на междупримковото пътуване е делото на живота ми. — После се обърна към мен. — Що се отнася до случая, за който говорите, това е Софрония Уинстед. Първото чудато дете, родило се в английско кралско семейство. Живяла е удивителен живот, но с трагичен завършек. Разполагам с голям брой прочути чудати тук, в моя чудаториум, познати и непознати, и с радост ще ви покажа всеки един от тях. Нямам нищо за криене.
— Той е психопат — прошепнах на Ема. — Иска да ни препарира и да ни тикне в колекцията си!
Бентам се засмя (очевидно слухът му бе много добър).
— Това са само восъчни фигури, момчето ми. Вярно е, че съм колекционер и консерватор, но не и на хора. Наистина ли си мислите, че съм чакал толкова дълго тази среща с вас само за да ви изкормя и натикам в някой от шкафовете?
— Чувал съм и за по-странни хобита — отвърнах, припомняйки си Инок и неговите хомункули. — Какво всъщност искате от нас?
— Всяко нещо с времето си — рече той. — Първо да ви изсушим и стоплим. После чай. А след това…
— Не бих искала да прозвучи невъзпитано — прекъсна го Ема, — но вече изгубихме твърде много време тук. Нашите приятели…
— … са добре, поне за момента — продължи Бентам. — Проучих нещата и нека ви уверя, че положението им не е чак толкова страшно.
— Откъде знаете? — развълнува се Ема.
— Какво значи „не е толкова страшно“? — добавих аз.
