След минутка седяхме на дивана, завити с одеяла. Ним пърхаше наоколо, приготвяше и поднасяше ароматен чай, а ПТ, изтегнат пред камината, изглеждаше изпаднал в хибернация. Опитах се да прогоня чувството за отмора и уют, което бързо ме преизпълваше, и да се съсредоточа върху недовършените задачи — големите въпроси и нерешените проблеми. Нашите приятели и имбрините. Абсурдната и безнадеждна задача, която си бяхме поставили. Всичко това бе достатъчно да ме сломи, ако мислех за него едновременно. Ето защо помолих Ним за три бучки захар и достатъчно сметана, за да стане чаят бял, сетне го изсърбах на три големи глътки и поисках още.
Шарън се бе отдръпнал в ъгъла, където можеше да се мръщи и да слуша разговора ни.
Ема обаче нямаше намерение да спазва установения ред.
— Е — поде тя. — Сега може ли да поговорим?
Бентам все едно не я чу. Седеше срещу нас, но гледаше мен и на лицето му трепкаше странна усмивка.
— Какво? — попитах и усетих, че по брадичката ми се стича чай.
— Невероятно е — въздъхна той. — Направо сте му одрали кожата.
— На кого?
— На вашия дядо, разбира се.
Свалих чашата.
— Познавахте ли го?
— Да. Той беше мой приятел, много отдавна, когато отчаяно се нуждаех от такъв.
Погледнах Ема. Беше пребледняла и пръстите ѝ стискаха дръжката на чашата.
— Той почина преди няколко месеца — съобщих.
— Да. Много ми беше мъчно да го науча — отвърна Бентам. — Честно казано, бях изненадан, че живя толкова дълго. Очаквах да го убият още преди години. Имаше толкова много врагове — но беше невероятно талантлив, този ваш дядо.
— И какво представляваше вашето приятелство? — попита Ема с твърдия глас на полицейски инспектор.
— А вие трябва да сте Ема Блум. — Бентам най-сетне погледна към нея. — Много съм слушал за вас.
Тя изглеждаше изненадана.
— Наистина?
— О, да. Ейбрахам много ви обичаше.
— Това е ново за мен — смотолеви тя и се изчерви.
— По-хубава сте, отколкото дори той ви описваше.
Тя стисна устни.
— Благодаря ви — рече безизразно. — Как се запознахте с него?
Усмивката на Бентам изчезна.
— Направо на въпроса, значи.
— Ако нямате нищо против.
— Ни най-малко — каза Бентам, но благоразположението му бе охладняло с няколко градуса. — Одеве, мис Блум, ме питахте за Сибирската стая и зная, че не бяхте удовлетворена от отговора ми.
— Да, но аз — ние — се интересуваме повече от дядото на Джейкъб и защо ни доведохте тук.
— Темите са свързани, повярвайте ми. Тази стая и къщата като цяло са мястото на началото.
— Добре — кимнах. — Разкажете ни за къщата.
Бентам си пое бавно дъх и сплете замислено пръсти. После заговори:
— Тази къща е изпълнена с различни безценни образци, които донесох от предприетите от мен през живота ми експедиции, но нито един от тях не е по-важен от самата нея. Тя е машина, мое собствено изобретение. Наричам я Панпримтикон.
— Мистър Бентам е гений — обяви Ним, докато поставяше чиния със сандвичи на масата пред нас. — Сандвич, мистър Бентам?
Бентам го прогони с жест.
— Но дори това не е същината — продължи той. — Моята история започва далеч преди да е била построена тази къща, когато бях младеж на вашата възраст, Джейкъб. Двамата с брат ми искахме да бъдем изследователи. Взирахме се в картите на Перплексус Аномалус и си мечтаехме да посетим всички примки, които открием. Да намерим други и да посетим и тях, но не веднъж, а отново и отново. По този начин се надявахме да върнем изгубеното величие на чудатия свят. — Той се наведе напред. — Разбирате ли какво имам предвид?
Смръщих озадачено вежди.
— Да му върнете величието… с помощта на карта?
— Не само с карта. Задайте си следния въпрос: какво ни прави слаби като хора?
— Гадините? — предположи Ема.
— Гладните? — додадох аз.
— Преди те да са съществували — отвърна Бентам.
— Преследването от нормалните? — опита Ема.
— Не. Това е само симптом на нашата слабост. Това, което в действителност ни лишава от сила, е географията. По моя груба преценка днес в целия свят съществуват около десет хиляди чудати. Знаем го също както знаем, че трябва да има други планети във вселената, обитавани от разумен живот. Въпрос на проста аритметика — усмихна се той и сръбна от чая. — Представете си сега всички тези десет хиляди чудати на едно място, всеки с уникалния си талант, и обединени от една обща кауза. Страховита сила, нали?
— Предполагам — кимна Ема.
