— „Легендата за изгубената примка“ — произнесох, прочитайки страницата, на която бях разтворил книгата.
— Може би никога няма да узнаем със сигурност дали Абатон е съществувал — продължи Бентам и устните му се изкривиха в загадъчна усмивка. — Това прави разказа легенда. Но подобно на слуховете за заровени съкровища, тази легенда е вдъхновявала хората поколения наред да търсят града и библиотеката. Говори се, че самият Перплексус Аномалус посветил дълги години от живота си на тази задача и така било поставено началото на откриването на толкова много примки, които после били отбелязани върху прочутите му карти.
— Не знаех това — призна Ема. — Но ето че от легендата е имало някаква полза.
— Както и злина — продължи Бентам. — Брат ми също вярваше в тази история. Беше глупаво от негова страна и по онова време се стараех да не обръщам внимание на увлечението му. Доста късно осъзнах какво е направила тя с него. По това време моят обаятелен брат бе убедил малката си наемна армия, че легендата е достоверна. Че Абатон съществува и Библиотеката на душите може да бъде намерена. Перплексус е бил близо, разказваше им той, и оставало само да се завърши работата му. И тогава огромната сила, спотаена в библиотеката, ще бъде наша. Тяхна.
Чаках твърде дълго и тази идея прерасна в злокачествено образувание. Те се заеха да търсят изгубената примка, изпращаха експедиция след експедиция и всеки провал само разпалваше увлечението им. Истинската ни цел — обединението на чудатия свят — бе забравена. През цялото време брат ми се бе интересувал единствено от властта, точно като чудатите богове от далечното ни минало. Когато му заговорих открито за това, когато поисках да си върна контрола над машината, която бяхме построили, той ме нарече предател, настрои другите срещу мен и ме хвърли в тъмница.
Бентам неволно бе стиснал извивката на бастуна сякаш бе шия, която искаше да прекърши, а лицето му бе неподвижна мъртвешка маска.
— Вероятно вече се досещате за името му.
Очите ми се стрелнаха към Ема. Беше се ококорила от изненада. После и двамата произнесохме едновременно:
— Каул.
Бентам кимна.
— Истинското му име е Джак.
Ема се наведе напред.
— Тогава сестра ви трябва да е…
— Сестра ни е Алма Перигрин — довърши той.
И двамата зяпнахме Бентам. Възможно ли е човекът пред нас наистина да е брат на мис Перигрин? Знаех, че има двама братя — беше ги споменавала веднъж или два пъти и дори ми бе показвала тяхна снимка като малки момчета. Беше ми разказала и историята как опитът им да постигнат безсмъртие довел до катастрофата от 1908-а, която ги превърнала — тях и техните последователи — в гладни, а по-късно в гадините, които познаваме и от които се страхуваме. Но никога не бе споменавала някого от братята си по име и историята ѝ нямаше почти нищо общо с тази на Бентам.
— Ако това, което казвате, е истина — рекох, — тогава вие трябва да сте гадина.
Ним ме погледна изплашено.
— Мистър Бентам не е гадина! — Беше готов да стане и да защитава честта на своя господар, но Бентам му махна с ръка.
— Всичко е наред, Ним. Те са чували само версията на Алма за нещата. Но в познанията ѝ има доста празнини.
— Не чувам да я отричате — посочи Ема.
— Аз не съм гадина — заяви рязко Бентам. Очевидно не беше при — викнал да бъде подлаган на разпит от такива като нас и гордостта му започваше да показва бодли през джентълменската обвивка.
— В такъв случай няма да възразите, ако проверим — казах. За по-голяма сигурност…
— Ни най-малко — съгласи се Бентам. Изправи се, като се подпираше на бастунчето, и докуцука в ничията земя между нашите дивани. ПТ вдигна глава и ни погледна с любопитство, а Ним извърна гръб, ядосан, че господарят му трябва да понася подобно унижение.
Пресрещнахме Бентам на килима. Той се наведе съвсем леко и ние трябваше да се изправим на пръсти — беше изумително висок, и зачака търпеливо, докато оглеждахме очите му за признаци на контактни лещи или фалшификация. Бялото на очите му беше ужасно кръвясало, сякаш не беше спал от много нощи насам, но инак не открихме нищо подозрително.
Отдръпнахме се.
— Добре, вие не сте гадина — рекох. — Но това означава, че не може да сте брат на Каул.
— Боя се, че предположенията, на които основавате вашето заключение, са изцяло погрешни — въздъхна той. — Аз съм от говорен за това брат ми и последователите му да се превърнат и гадини, но никога не станах такъв.
— Вие сте създали гадините? — учудено повдигна вежди Ема. — Защо?!
Бентам се обърна и втренчи поглед в пламъците.
— Това беше ужасна грешка. И злополука. — Чакахме мълчаливо обяснението. Личеше, че му бяха нужни огромни усилия да го извади от тайното място, където го бе държал досега. — Аз съм виновен, задето нещата стигнаха дотам — продължи той тъжно. — Непрестанно си повтарях, че брат ми не е толкова опасен, колкото изглежда. И едва когато накара да ме затворят и бе твърде късно да действам, осъзнах колко много съм грешал.
Той доближи огъня и се наведе да погали огромния корем на мечката. Пръстите му потънаха в козината.
