Бентам се върна при дивана и ми подаде книгата. Беше тънка, със зелена подвързия и толкова стара, че ръбовете ѝ бяха под гънати. Отпред беше изписано „Приказки за необикновеното“.
— Чел съм я! — възкликнах. — Поне част от нея.
— Това издание е отпреди близо шестстотин години — посочи Бентам. — Последното, в което се съдържа историята, която предстои да ни разкаже мис Блум, тъй като се смята за опасна. Известно време било осъдително дори само да се предава от уста на уста, ето защо книгата, която държите в ръцете си, е единствената в чудатия свят, която е била забранявана.
Разтворих книгата. Страниците бяха изписани ръчно, с красиви орнаменти и илюстрации.
— Измина доста време, откакто я чух — призна обезпокоено Ема.
— Ще ви помагам, докато говорите — обеща Бентам и приседна на дивана. — Започвайте.
— Ами… — поде Ема — легендата разказва за много старо вре ме — преди хиляди и хиляди години, когато съществувала една специална примка. Там чудатите отивали след смъртта си.
— Чудатият рай — обадих се аз.
— Не точно. Не сме оставали там вечно. Било е по-скоро… библиотека… — Тя очевидно не можеше да намери точната дума и погледна към Бентам. — Нали?
— Да — кимна той. — Смятало се, че чудатите души са безценни, но в ограничено количество и ще бъде истинска загуба да ги отнасяме с нас в гроба. Вместо това в края на живота си трябвало да се отправим на пътешествие до библиотеката, където нашите души ще бъдат съхранени за бъдещо използване от други. Ние сме пестелив народ, дори когато става дума за свръхестествени неща.
— Първият закон на термодинамиката — вметнах.
Той ме погледна неразбиращо.
— Материята не може нито да се създава, нито унищожава. Както и душите, в тази случай. (Понякога се учудвам какви неща помня от училище.)
— Принципът е сходен, предполагам — съгласи се Бентам. Древните са вярвали, че човечеството разполага с ограничен брой чудати души и че когато се роди някой чудат, той или тя заема душа от библиотеката, както сте свикнали да заемате книги. Но когато животът ви наближи края си — когато изминете отредения ви път, — душата трябва да се върне.
Бентам махна към Ема.
— Моля, продължете.
— И така — поде отново Ема. — Имало такава библиотека. Винаги съм си я представяла пълна с красиви, сияещи книги, всяка съдържаща чудата душа. В продължение на хиляди години хората заемали души и ги връщали, когато идвало време да умрат, и всичко вървяло чудесно. После един ден някой осъзнал, че можеш да проникнеш в библиотеката дори когато не е дошъл часът да умираш. И го направил — влязъл вътре и обрал мястото. Откраднал най-могъщите души, които намерил, и ги използвал, за да предизвика хаос. — Ема погледна към Бентам. — Нали така?
— Абсолютно вярно, макар и разказано твърде прозаично.
— Използвал ги? — попитах. — Как?
— Като комбинирал силите им със своята — обясни Бентам. — Все пак пазачите на библиотеката успели да убият закононарушителя, върнали откраднатите души и възстановили реда. Но духът бил изпуснат от бутилката, така да се каже. Идеята, че може да се прониква в библиотеката, се превърнала в отрова, която се разпространявала сред нашето общество. Този, който контролира библиотеката, ще може да управлява чудатия свят. И не след дълго кражбата се повторила. Така започнала една тъмна епоха, в която се водели множество епични битки за контрола над Абатон и Библиотеката на душите. Мнозина изгубили живота си. Страната била изпепелена. Възцарили се глад и болести, докато чудати, притежаващи невъобразими сили, се избивали едни други с потопи и светкавици. Оттам нормалните са заимствали идеите си за войните на божества за надмощие в небесата. Тяхната Битка на титаните е всъщност нашата битка за Библиотеката на душите.
— Нали казахте, че тази история не е истинска? — подхвърлих.
— Тъкмо стигаме до това. — Бентам се обърна към Ним, който пристъпваше нервно от крак на крак зад него. — Можеш да си вървиш, Ним. Няма да ни трябва повече чай.
— Прощавайте, господарю, не бих искал да се натрапвам, но това ми е любимата част.
— Ами тогава седни!
Ним седна със скръстени нозе на пода и подпря брадичката си с ръка.
— Та както казвах… За кратък, но ужасяващ период върху народа ни се стоварили беди и злочестия. Контролът върху библиотеката се сменял често и това било придружавано с ужасяващи кръвопролития. После един ден всичко приключило. Поредният самозван крал на Абатон загинал в битка, а този, който го сразил, се готвел да обяви библиотеката за своя — но така и не могъл да я намери. През същата нощ примката изчезнала.
— Изчезнала? — възкликнах.
— Един ден била там, на следващия я нямало — потвърди Ема.
— Така си е — кимна Ним.
— Според легендата Библиотеката на душите се намирала на хълмовете край древния град Абатон. Но когато поредният крал пристигнал да получи наградата си, от библиотеката нямало и следа. Както и от града. Сякаш никога не са съществували — на тяхно място имало само равна затревена поляна.
— Това е невъзможно — рекох.
— Не забравяй, че става дума за легенда — припомни ми Ема.
