— Знаех, че Джак трябва да бъде спрян — не само защото аз го исках, нито заради опасността да намери Библиотеката на душите. Не, вече ми беше ясно, че амбициите му са преминали всякакви разумни граници. Месеци наред той превръщаше своите наемници във войници на опасно политическо движение. Представяше се за преследван от закона човек, който се бори да освободи нашето общество от, както го наричаше, „инфантилизиращото влияние на имбрините“.
— Имбрините са причината за съществуването на нашето общество — заяви огорчено Ема.
— Така е — потвърди Бентам. — Но виждате ли, брат ми беше ужасно ревнив. Още откакто бяхме малки момчета, той завиждаше на сестра ни за силата и положението ѝ. Нашите вродени способности бяха наистина жалки, сравнени с нейните. Още когато Алма навърши три, имбрините, които се грижеха за нас, знаеха, че притежава голяма дарба. Тя се превърна в център на вниманието и Джак се дразнеше от това. Когато беше мъничка, я удряше, за да я накара да плаче. Когато се обучаваше да се превръща в птица, той я преследваше и скубеше перата ѝ.
Видях, че от пръстите на Ема бяха бликнали яростни пламъчета, но тя побърза да ги изгаси в чая.
— И това отношение само се задълбочи с времето — продължи Бентам. — Джак откри подобни негативни прояви у някои от последователите ни и се постара да ги поощри. Провеждаше срещи и държеше речи, търсеше сподвижници за каузата си. Дяволското гробище се оказа плодотворна земя, тъй като повечето чудати тук са изгнаници, отчуждени или прокудени от имбринския матриархат.
— Глинените криле — кимна Ема. — Така са се наричали, преди да се появят гадините. Мис Перигрин ни е разказвала малко за тях.
— „Не ни трябват крилата им! — проповядваше Джак. — Ще си отгледаме наши крила!“ Говореше метафорично, разбира се, но последователите му излизаха на демонстрации прикачили си изкуствени крила като символ на тяхното движение. — Бентам се изправи и посочи с брадичка лавицата. — Вижте там. Все още имам няколко снимки от онези времена. Последните, които брат ми не успя да унищожи. — Той извади един албум от лавицата и го прелисти до снимка на голяма тълпа, заслушана в говорещ мъж. — Ето го Джак, произнасящ една от неговите пълни с омраза речи.
Последователите му бяха почти изцяло мъже, носеха бомбета и бяха скупчени плътно един до друг, покатерили се върху сандъци и увиснали на оградата, за да чуят какво ще им каже Каул.
Бентам прелисти албума и ни показа още една снимка, този път на двама млади левенти, единият засмян, а другият — равнодушен.
— Този отляво съм аз, Джак е отдясно — обясни Бентам. Джак се усмихва само когато иска да получи нещо.
Последната фотография, която ни показа, бе на момче с крила на бухал, разперени зад раменете му. Беше седнало на пиедестал и гледаше право в камерата със спокойно презрение, скрило едното си око под накривена шапка. Под снимката бе отпечатано „Ние не се нуждаем от техните крила“.
— Един от рекламните плакати на Джак — поясни Бентам.
Той се върна на втората снимка и огледа лицето на брат си отблизо.
— У него винаги е имало нещо тъмно — промърмори замислено, — но аз отказвах да го забележа. Алма беше по-проницателна — тя отрано се постара да отстрани Джак от себе си. Но ние с него бяхме близки по възраст и душевно развитие, или поне така си мислех. Бяхме приятели, споделяхме общи интереси. Само че той е криел от мен истинската си същност. Не успях да го разбера до деня, когато му казах: „Джак, трябва да престанеш с това“, а той ме хвърли в една лишена от светлина дупка, за да умра. Но тогава вече беше твърде късно.
Бентам вдигна очи и в тях заблещука отражението на пламъците.
— Ужасно е да разбереш, че не значиш нищо за собствения си брат. — Той млъкна, потънал в неприятни спомени.
— Но вие не сте умрели — подтикна го Ема. — И сте ги превърнали в гладни.
— Да.
— Как?
— Изиграх ги.
— Като ги преобразихте в ужасяващи чудовища?
— Не смятах да ги правя чудовища. Исках само да се отърва от тях. — Бентам се приведе схванато и седна на дивана. Измъчваше ме глад, бях полумъртъв и изведнъж ме споходи една мисъл: хрумна ми как да поставя клопка на брат ми. Лъжа, стара като човечеството. Изворът на младостта. Изписах го с пръст в калта на моята килия: стъпките на сложна примкова техника, която може да обърне посоката и да елиминира завинаги опасността от бързото остаряване. Или поне така изглеждаше. В действителност това бе само страничен ефект на друг план, загадъчна и забравена процедура за затваряне на примките, бързо и окончателно, в случай на огромна опасност. Нещо като система за саморазрушение, клише от научнофантастичните романи. Миниатюрна свръхнова, угасваща звезда. Не очаквах, че планът ми ще проработи толкова добре — продължи той. — Един член на движението, чиито симпатии бях успял да спечеля, представи техниката за своя собствена и Джак му повярва. Той поведе сподвижниците си към далечна примка, за да стартират програмата — и там, надявах се, те щяха да затръшнат вратата зад себе си завинаги.
— Но не това се случи — подхвърли Ема.
