— Тогава ли е станал гигантският взрив в Сибир? — попитах.
— Реакцията бе толкова силна, че взривът продължи цял ден и цяла нощ — обясни Бентам. — Има снимки на последствията…
Той кимна към албума на пода и почака да открием фотографиите. Едната беше нощна, на горска пустош, разцепена от гигантски вертикален пламък, масивно, но далечно изригване на нажежена до бяло енергия, озаряваща среднощния пейзаж като свещ с размери на небостъргач. Другата бе на унищожено село, с останки на къщи и обгорени стволове на дървета. Само като я погледнах, чух в ума си свистене на вятър, осезаемата тишина на място, внезапно лишено от живот.
Бентам поклати глава.
— Никога, дори в най-дръзките си мечти, не съм си представял какво може да изпълзи от срутена примка — рече той. — Известно време след това всичко изглеждаше спокойно. Освободен от затвора, аз започнах да се възстановявам. Възвърнах и контрола над моята машина. Изглежда, тъмният период от сивота на брат ми бе стигнал своя естествен завършек… но се каза, че това е само началото.
— Началото на Гладните войни? — не се стърпя Ема.
— Скоро до нас стигнаха слухове за същества, създадени от сенки. Идвали от изпепелените гори и се хранели с чудати, а също и с нормални, и с животни, с всичко, което може да мине през ненаситната им уста.
— Веднъж видях един да изяжда кола — обади се Ним.
— Кола? — зяпнах го втрещено.
— Бях вътре в нея — поясни той.
Почакахме да ни разкаже.
— И? — подкани го Ема.
— Измъкнах се — сви рамене Ним. — Кормилният лост му заседна на гърлото.
— Може ли да продължа? — намеси се Бентам.
— Разбира се, сър. Извинете.
— Както казах, нямаше почти нищо, което да е в състояние да спре тези изчадия, като изключим споменатия кормилен лост — входовете на примките. За щастие, разполагахме с достатъчно примки. И така, повечето от нас се справиха с проблема с гладните, като си стояха в примките и рискуваха да излизат навън само когато нямаха избор. Гладните не ни изтребиха, но направиха живота ни труден, изолиран и опасен.
— Ами гадините? — попитах.
— Предполагам, че вече стигаме до тях — подхвърли Ема.
— Така е — потвърди Бентам. — Пет години след срещата ми с първия гладен се срещнах и с първата гадина. Една нощ на вратата на дома ми се почука. Бях в моята къща, в безопасността на примката — или поне така си мислех. Но когато отворих вратата, на прага стоеше брат ми Джак — остарял от премеждията, но иначе същият, като се изключат мъртвешките очи, бели като ненаписан лист.
Двамата с Ема се бяхме навели напред и поглъщахме всяка негова дума. Бентам бе вперил невиждащ поглед над главите ни.
— Беше погълнал достатъчно чудати, за да напълни гладната си душа и да се превърне в създание, което наподобяваше на брат ми, но всъщност не съвсем. Малкото човечност, която бе успял да запази през годините, си бе отишла, избледняла заедно с цвета на очите му. Гадината е нещо като копие на чудатия, който някога е била, само че много далечно. Изгубени са детайлите, цветът…
— Ами паметта? — попитах.
— Джак бе запазил своята. Жалко, иначе може би щеше да забрави за Абатон и Библиотеката на душите. И за това, което му бях сторил.
— Как е разбрал, че сте били вие? — поинтересува се Ема.
— Да го отдадем на братската интуиция. А и един ден, когато нямаше какво да прави, той започна да ме изтезава, докато му признах. — Бентам кимна към краката си. — Както виждате, така и не успях да се възстановя напълно.
— Но не ви е убил — отбелязах.
— Гадините са прагматични създания и отмъщението не е в приоритетите им. Повече отвсякога Джак бе обсебен от идеята да намери Абатон, но за целта се нуждаеше от моята машина — и от мен, за да работя с нея. Станах негов затворник и роб, а Дяволското гробище се превърна в щаб-квартира на малък, но влиятелен контингент гадини, твърдо решени да открият и проникнат в Библиотеката на душите. Което, както вече се досещате, е тяхната крайна цел.
— Мислех, че искат да повторят процеса, превърнал ги в гладни — казах, — но в по-големи и контролирани мащаби. „Този път да го направят както трябва“ — цитирах по памет.
Бентам се намръщи.
— Къде сте чули това?
— Една гадина ни го каза, малко преди да умре — обясни Ема. — Затова им били необходими всички имбрини. За да бъде по-мощна реакцията.
— Абсолютна глупост — поклати глава Бентам. — Вероятно е поредната лъжлива следа, хвърляне на прах в очите. Макар че не е изключено гадината, която ви го е казала, да е вярвала, че е така. Само най-доверените хора на Джак знаят за издирването на Абатон.
— Но щом за тяхната реакция не са им нужни имбрините — зачудих се, — защо са си направили труда да ги отвличат?
