— Защото изгубената примка на Абатон не е само изгубена — обясни Бентам. — Според легендата, преди да се изгуби, тя е била заключена — и тъкмо имбрините са го сторили. Дванайсет от тях, ако трябва да сме по-точни, дошли от дванайсетте краища на чудатия свят. За да бъде отворен отново Абатон, ако изобщо е възможно да бъде намерен, ще са нужни същите дванайсет имбрини или техните потомки. Та нищо чудно, че брат ми е отвлякъл точно дванайсет имбрини, които преди това дълги години е издирвал и проследявал.
— Знаех си — въздъхнах. — Наистина е нещо повече от историята за повторение на реакцията, превърнала ги в гладни.
— Значи той е открил Абатон — намеси се Ема. — В противен случай Каул не би дръпнал спусъка и не би отвлякъл имбрините.
— Не каза ли одеве, че това е само легенда — укорих я аз. — А сега се държиш все едно наистина съществува. Кое от двете е вярно?
— Официалната позиция на Съвета на имбрините е, че Библиотеката на душите е само приказка — обясни Бентам.
— Не ме интересува какво казва съветът — тросна се Ема. — Вие какво смятате?
— Моето мнение си е мое собствено — отвърна уклончиво той. — Но ако библиотеката съществува и Джак е успял да я открие и отвори, пак няма да може да открадне душите в нея. Не го знае, но има и трети елемент, от който се нуждае, трети ключ.
— И какъв и той? — попитах.
— Никой не може да вземе съдините с души. За почти всички те ще са невидими и недостижими. Дори имбрините не могат да ги докосват. В разказите само избрани познавачи, наричани библиотекари, могат да ги виждат и пренасят — а от хиляди години не се е раждал библиотекар. Ако библиотеката съществува, Джак ще намери вътре само празни лавици.
— Е, това е поне някакво успокоение — въздъхнах.
— И да, и не — изтъкна Ема. — Какво ще направи той, когато узнае, че имбрините, които е преследвал толкова дълго, са безполезни за него? Със сигурност ще побеснее!
— Точно това ме притеснява най-много — кимна Бентам. — Джак има зъл нрав и когато мечтата, която е подхранвал толкова много години…
Опитах се да си представя какво би означавало това — всички ужасни деяния, на които е способен тип като Каул, — но умът ми отказа да работи над тази мисъл. Изглежда, същите мисли бяха споходили Ема, защото следващите ѝ думи бяха остри и заредени с гняв:
— Трябва да ги върнем.
— Имаме обща цел — потвърди Бентам. — Да убием брат ми и да спасим моята сестра и останалите имбрини. Заедно, надявам се, ще успеем да постигнем и двете.
Изглеждаше толкова дребен в този момент, потънал в мекото кресло, с бастунче, подпряно между хилавите крака, че едва не се засмях.
— Как? — попитах. — Ще ни е нужна цяла армия.
— Не мисля — отвърна той. — Защото гадините с лекота могат да отблъснат дори армия. За щастие, разполагаме с нещо по-добро. — Той погледна към мен и Ема и на устните му затрептя усмивка. — Имаме вас двамата. И за ваш късмет вие имате мен.
— Бентам се облегна на бастунчето и се надигна бавно. — Трябва да ви вкараме в крепостта им.
— Изглежда напълно недостъпна — рекох.
— Защото наистина е такава — в определен смисъл. През годините, откакто Дяволското гробище стана затворническа примка, то бе преустроено да издържи и на най-страшния напън. След като гадините се върнаха тук, те го обявиха за свой дом. И от затвор, от който никой не може да избяга, го превърнаха в непробиваема крепост.
— Но вие знаете някой таен път, така ли? — досети се Ема.
— Може и да знам, ако ми помогнете — усмихна се Бентам.
— Когато дойдоха Джак и гадините му, те откраднаха сърцето на моя Панпримтикон. Накараха ме да разбия собствената си машина, да копирам примките в нея и да ги създам наново в тяхната крепост, за да могат да продължат работата си от по-добре защитено място.
— Значи има… още една? — попитах.
Бентам кимна.
— Моята е оригиналът, тяхната — копието — рече. — Двете са свързани и във всяка има врата, водеща към другата.
Ема се надигна.
— Искате да кажете, че можем да използваме вашата машина, за да проникнем в тяхната?
— Точно така.
— Тогава защо вие не сте го направили досега? — озадачих се.
— През всичките тези години?
— Джак повреди машината ми толкова безвъзвратно, та не вярвах, че ще е възможно да бъде поправена — въздъхна Бентам. — Години наред функционираше само една стая, тази, която води към Сибир. Но въпреки че не спирахме да търсим, не можахме да открием път към машината на Джак.
Припомних си мъжа, когото бях видял да наднича в една от пукнатините. Вероятно е търсел врата в снега.
— Трябва да отворим другите врати, другите стаи — продължи Бентам. — Но за да успеем, ще ми е нужен подходящ заместител за частта, която открадна Джак — динамото в сърцето на моя Панпримтикон. От доста време подозирах, че има нещо, което може да свърши тази работа — много мощно и опасно е, — но макар да се намираше тук, в Дяволското гробище, за мен бе невъзможно да се сдобия с него. Досега. — Той се обърна към мен.
— Момчето ми, ще трябва да ми доведеш гладен.
