Съгласих се, разбира се. Бях готов да кажа „да“ на всичко, което бих сметнал за полезно или необходимо, за да спася моите приятели. Но едва след като го заявих и Бентам бе стиснал ръцете ми в своите и ги бе раздрусал, осъзнах, че нямам представа откъде ще намеря гладен. Бях сигурен, че има предостатъчно в крепостта, но вече се бяхме уверили, че няма начин да проникнем вътре. И точно този момент избра Шарън да пристъпи от сенките, които се сгъстяваха в ъгъла на стаята, и да ни съобщи добрата вест:
— Помниш ли твоя приятел, дето го смаза падналият мост? — попита. — Оказа се, че не е съвсем умрял. Преди няколко часа са го извадили от Рова.
— Те?
— Пиратите. Окован е във вериги и е затворен в клетка в долния край на Тинеста улица.
— Това е, значи — развълнува се Ема. — Ще отвлечем гладния и ще го доведем тук, ще включим отново машината на мистър Бентам, ще отворим вратата към крепостта и ще измъкнем нашите приятели.
— Колко просто, а? — Шарън избухна в смях. — С изключение на последната част.
— И на първата — добавих.
Ема се приближи към мен.
— Извинявай, миличък. Предложих услугите ти, без дори да те питам. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с гладния?
Не бях сигурен. Вярно, бях успял да го накарам да изпълни някои мои команди в Маларичния ров, но да го подчиня като кученце и да го доведа в къщата на Бентам ми се струваше малко прекалено за начеващите ми способности да укротявам гладни. А и след последната почти катастрофална среща увереността ми бе в най-ниската си точка. А се оказа, че всичко в плана зависеше от мен и моите способности.
— Разбира се, че ще се справя — отвърнах, но ми отне доста време. — Кога можем да тръгнем?
Бентам плесна с ръце.
— Това се казва дух!
Ема плъзна поглед по лицето ми. Беше разбрала, че се преструвам.
— Веднага щом сте готови — заяви Бентам. — Шарън ще бъде вашият водач.
— Не бива да губим време — каза Шарън. — Предполагам, че местните ще видят сметката на гладния веднага щом се позабавляват с него.
Ема повдигна леко полите на роклята си.
— В такъв случай мисля, че трябва да се преоблека.
— Разбира се — кимна Бентам и прати Ним да ни намери дрехи, подходящи за предстоящата операция. Младежът се върна след минута с обувки с дебели подметки и модерни работни панталони и якета: черни, водонепроницаеми.
Оттеглихме се в отделни стаи, за да се преоблечем, и после се срещнахме в коридора, само Ема и аз, издокарани в дрехите ни за приключения. Груби и безформени, те караха Ема да прилича на мъжкарана (макар и не в най-лошия смисъл), но тя не се оплакваше — просто сплете косата си на плитка, повдигна рязко брадичка и ми отдаде чест.
— Сержант Блум се явява по ваша заповед.
— Най-красивият войник, когото съм виждал — опитах се да имитирам Джон Уейн.
Забелязал съм, че има пряка връзка между нервността ми и броя тъпи забележки, които правя. А в този момент коленете ми трепереха и в стомаха ми се стичаха киселинни водопади.
— Наистина ли вярваш, че можем да го направим? — попитах със свито сърце.
— Да — отвърна кратко тя.
— Никога ли не се съмняваш?
Ема поклати глава.
— Съмнението е като карфица за надуваемия спасителен сал.
Тя пристъпи към мен и ме прегърна. Усещах, че тя също трепери лекичко. Ема не беше непробиваема. Знаех, че разклатената ми вяра в себе си започва да подкопава и нейната, а на увереността ѝ се крепеше всичко. Тя беше нашият спасителен сал.
Бях свикнал да гледам на вярата ѝ в мен като на нещо непоклатимо. Ема навярно си мислеше, че е достатъчно да щракна с пръсти и гладният ще затанцува по мое желание. Че позволявам на някаква вътрешна слабост да възпрепятства способностите ми. Донякъде се ядосвах на подобно лекомислие, но от друга страна, питах се дали не е права. Единственият начин да разбера бе като приближа следващия гладен с непоклатимата вяра, че мога да го контролирам.
— Ще ми се да гледах на себе си така, както ти гледаш на мен — прошепнах.
Тя ме прегърна още по-силно.
Шарън и Бентам се появиха в коридора.
— Готови ли сте? — попита Шарън.
Ние се отдръпнахме един от друг.
— Готови — потвърдих.
Бентам стисна ръката ми, после се ръкува и с Ема.
— Толкова се радвам, че сте тук — рече. — Започвам да си ми сля, че звездите преминават на наша страна.
— Дано сте прав — усмихна се Ема.
Готвехме се да тръгнем, когато се сетих за един въпрос, който исках да му задам през цялото време. Ако нещата се объркат, това щеше да е последната възможност да го направя.
— Мистър Бентам — подех, — така и не успяхме да поговорим за моя дядо. Как се запознахте с него? Защо го търсехте толкова дълго?
Веждите на Бентам подскочиха, после той се усмихна за миг, сякаш за да прикрие изненадата си.
— Ами, просто ми липсваше. Бяхме стари приятели и се надявах да го видя отново.
Усетих, че това не е цялата истина, и по присвитите очи на Ема заключих, че и тя мисли същото, но нямаше време да копая по-надълбоко. Точно сега бъдещето бе далеч по-важно, отколкото миналото.
Бентам вдигна ръка за сбогуване.
