— Бъдете внимателни — предупреди ни той. — Аз оставам в къщата и ще подготвя моя Панпримтикон за триумфалното му завръщане на служба. — След тези думи той се обърна и закуцука към библиотеката, откъдето го чухме да вика: — Ставай, ПТ! Чака ни работа!
Шарън ни поведе по дългия коридор, стиснал в ръка сгъваемия прът и шляпайки с масивните си боси крака по каменния под. Когато стигнахме вратата, която водеше навън, той спря, приведе се да мине през нея и се обърна към нас за кратък инструктаж:
— Там, където отиваме, ще бъде много опасно. В Дяволското гробище има съвсем малко чудати деца, които са ничие притежание, така че хората ще ви гледат. Не говорете, освен ако не ви заговорят. Не поглеждайте никого в очите. Следвайте ме на минимално разстояние и никога не ме губете от поглед. Ще се преструваме, че сте мои роби.
— Какво? — подскочи Ема. — Не съм съгласна!
— Това е най-безопасният начин — настоя Шарън.
— Обидно е!
— Да, но няма да поражда излишни въпроси.
— Как да се държим? — попитах.
— Ще правите каквото ви кажа без забавяне и без излишни въпроси. И си придайте равнодушен вид.
— Да, господарю — произнесох безизразно.
— Не така — поправи ме Ема. — Има предвид като онези деца от улица „Лоша слава“.
Изцъклих се уплашено и избъбрих с апатичен глас:
— Здравейте, ние сме щастливи тук.
Ема потрепери и извърна глава.
— Много добре — ухили се Шарън. — А сега ти опитай.
— Ако трябва да го правя — озъби се Ема, — предпочитам да се преструвам на няма.
Шарън бе съгласен и на толкова. Той отвори вратата и ни изведе в угасващия ден.
Въздухът навън бе като отровна жълтеникава супа, та беше доста трудно да се определи местоположението на слънцето. Съдейки по бързо намаляващата светлина обаче, нямаше съмнение, че денят си отива. Вървяхме на няколко крачки зад Шарън и не се отделяхме от него, когато той срещаше някой познат и ускоряваше крачка, за да избегне разговора. Тук той очевидно бе доста популярен, беше човек с репутация и според мен се опасяваше, че може да направим нещо, за да я уроним.
Поехме надолу по Мочурлива улица, странно приветлива със саксиите с цветя по прозорците и ярко боядисаните къщи, после свърнахме по Охлювна, където паважът отстъпи място на калта, а постройките бяха паянтови хлътнали бараки. В дъното, където улицата завършваше сляпо, се бяха скупчили мъже, нахлупили ниско шапките си. Изглежда, охраняваха вратата на една къща със затъмнени прозорци. Шарън ни каза да останем на място и се отдалечи, за да поговори с тях.
Из въздуха се носеше миризмата на светилен газ. В далечината се чуваха смехове, които ту се усилваха, ту съвсем замлъкваха. Гласове на хора, които наблюдават някаква спортна игра в затворено пространство — само че това беше невъзможно, звукът бе твърде модерен, а тук нямаше телевизия.
От къщата излезе мъж с изцапан с кал панталон. Когато вратата се отвори, гласовете рязко се усилиха, но веднага щом се хлопна, те заглъхнаха отново. Мъжът пое по улицата, понесъл кофа. Ние с Ема го проследихме и видяхме да приближава нещо, което не бяхме забелязали — две малки мечета, завързани с верига за прерязан стълб на улично осветление в края на улицата. Животинките изглеждаха ужасно нещастни, приседнали в калта и втренчили изплашени очички в приближаващия се човек. Мъжът изсипа някакви вонящи останки пред тях и си тръгна, без да каже нито дума. Цялата тази сцена ми подейства крайно потискащо.
— Държат ги за тренировка — обясни Шарън, когато се върна при нас и забеляза, че гледаме мечетата. — Тук залаганията на бой с животни са доста популярни, а мачовете със страхомечки се смятат за върха на представлението. Младите бойци трябва да се упражняват по някакъв начин и затова ги пускат на мечета.
— Това е ужасно — въздъхнах.
— Благодарение на твоето чудовище днес мечетата имат почивен ден. — Шарън посочи малката къща. — Той е там, отзад. Но преди да влезем, трябва да ви предупредя: вътре се сервира амброзия и ще има чудати, които са яхнали метлата. Не говорете с тях и каквото и да правят, не ги поглеждайте в очите. Познавам хора, които са ослепявали по този начин.
— Как така ослепявали? — попитах.
— Точно както го чуваш. А сега да вървим и без повече въпроси. Робите не разпитват своите господари.
Видях Ема да стиска зъби. Тръгнахме след Шарън, който приближи мъжете, събрали се пред къщата.
Той размени няколко думи с тях. Опитах се да подслушам разговора, като същевременно запазвах почтително разстояние и държах очите си сведени. Един от тях поиска от Шарън да плати за вход и той извади от наметалото си монета. Друг го попита за нас.
— Още не съм им измислил имена — подхвърли нехайно Шарън. — Вчера ги купих. Новобранци са, та гледам да не ги изпускам от погледа си.
— А, така ли? — присви очи мъжът. — Значи нямате имена? — Едвам се сдържах да не потреперя. Поклатих глава, преструвайки се на ням като Ема.
— Не съм ли те виждал някъде? — надвеси се той над мен.
Мълчах.
— Може да си го мяркал на витрината на Лорейн — рече Шарън.
— Не — завъртя глава мъжът. — Ох, сигурен съм, че ще се сетя.
