Посмях да го погледна отблизо едва след като се обърна.
Може би беше някой от пиратите, с които се бяхме счепкали в Рова. Имаше превръзка на брадата и още една на челото. Някои от останалите мъже също бяха бинтовани, а един от тях си бе поставил превръзка и на окото. Зачудих се дали не са пострада ли при стълкновението с гладния.
Мъжът с превръзката на окото ни отвори вратата.
— Забавлявай се — рече той. — Но аз не бих ги пратил още днес в клетката, освен ако не си готов да ги изчегърташ от земята.
— Тук сме само да гледаме и да се учим — отвърна Шарън.
— Умен човек.
Шарън пристъпи прага и ние го последвахме забързано, за да се измъкнем час по-скоро от настойчивите погледи на мъжете отвън. Двуметровият Шарън трябваше да се наведе, за да мине през вратата, и остана приведен през цялото време, дока то бяхме вътре — толкова нисък беше таванът. Помещението, в което се озовахме, тънеше в мрак и бе изпълнено с цигарен дим. Докато очите ми привикнат, единственото, което виждах, бяха блещукащите огънчета тук и там. Сетне от мрака взеха да изплуват обекти, озарени от мъждивата светлина на газени фенери, намалена до такава степен, че можеше да се сравнява със светлината на кибритени клечки. Стаята бе дълга и тясна, с койки покрай стените, каквито очакваш да откриеш в трюма на стар презокеански кораб.
Спънах се в нещо и едва не изгубих равновесие.
— Защо е толкова тъмно тук? — попитах шепнешком, нарушавайки обещанието да не задавам въпроси.
— Очите стават чувствителни, когато ефектът на амброзията започне да отминава — обясни Шарън. — Дори слабата дневна светлина е почти непоносима.
Едва сега забелязах хора на койките, някои проснати и зае пали, други седнали върху смачкани завивки. Те ни гледаха, пушеха мълчаливо или разговаряха помежду си с приглушени гласове. Някои си говореха сами, бълваха дълги, неразбираеми монолози. Лицата на повечето бяха бинтовани като на мъжете пред вратата, други носеха маски. Чудех се за какво може да им служат маските, но повече от всичко исках да се добера до гладния и да се измъкна от това място.
Минахме през завеса от мъниста и се озовахме във второ помещение, по-ярко осветено и по-претъпкано от първото. Едър мъж се бе изправил на стол до отсрещната стена и насочваше хората към една от двете врати.
— Бойците вляво, зрителите вдясно! — викаше той. — Залозите се правят в салона!
Чувах да се провикват гласове през няколко стаи от нас и миг след това тълпата се разтвори, пропускайки трима мъже, двама от които влачеха третия, изпаднал в безсъзнание и облян в кръв. Тълпата ги посрещна с подсвиркване и дюдюкане.
— Така изглеждат победените! — изрева мъжът на стола. — А така — посочи някъде встрани, — страхливците.
Погледнах нататък и видях двама мъже, навели глави и поставени под охрана. Бяха покрити с катран и пера.
— Нека ви бъдат за пример — продължи мъжът. — Всички бойци трябва да издържат минимум две минути в клетката!
— Е, какъв ще си? — попита ме Шарън. — Зрител или участник?
Усетих, че гърдите ми се свиват, и осъзнах какво ме очаква: трябваше да укротя гладния пред тълпа разюздани и потенциално опасни зрители, а след това да се опитам да изляза. Можех само да се надявам, че не е твърде тежко пострадал, защото се нуждаех от силата му, за да разчистя пътя към изхода. Тези чудати нямаше да се откажат без бой от новата си играчка.
— Боец — рекох. — Но за да мога да го укротя, трябва да се доближа до него.
Ема ме погледна в очите и се засмя. „Можеш да се справиш“ казваше усмивката ѝ и в този момент си помислих, че навярно е права. Минах през вратата за участници, все така изпълнен с увереност, а Шарън и Ема ме последваха.
Увереността ми просъществува приблизително четири секунди, времето, нужно ми да вляза в следващото помещение и да видя кръвта, събрала се на локви по пода и опръскала стените. Малък кървав ручей се стичаше по средата на коридора откъм отворената врата, зад която се виждаха тълпата зрители и решетките на клетката.
Оттам долетяха пискливи възгласи. Викаха следващия участник.
От тъмната стая вдясно от нас излезе мъж. Беше гол до кръста, а лицето му бе скрито от бяла маска. Постоя насред коридора, сякаш събираше кураж. Сетне повдигна глава и изпъна ръка над нея. В ръката си държеше малка стъкленица.
— Не гледайте — предупреди ни Шарън и ни побутна назад към стената. Но не можах да надвия любопитството си.
Мъжът изсипа бавно съдържанието на стъкленицата в двата очни отвора на маската. Хвърли празната ампула, наведе глава и започна да пъшка. В продължение на няколко секунди изглеждаше парализиран, после тялото му се разтресе и през отворите на маската бликнаха два ярки снопа. Виждаха се отчетливо дори на фона на светлината от съседната стая.
Ема възкликна уплашено. Мъжът навярно си мислеше, че е сам, защото извърна глава и ни погледна изненадано. Светлинните снопове зашариха над главите ни и хвърлиха сенките ни ма стената отзад.
— Само минаваме! — побърза да обяви Шарън с глас, с който би казал нещо от рода на: „Здрасти, друже!“ или „Моля, не ни убивайте!“.
— Ами минавайте, де — озъби се мъжът.
