По това време светлините в очите му бяха започнали да угаснат и докато извръщаше глава, те премигнаха и изчезнаха. Той прекоси коридора и излезе през вратата, оставяйки след себе си виещи се струйки дим. След като излезе, погледнах към тапета над главите ни. Върху него имаше две дири от изгаряния, следващи пътя, който бяха изминали очите му. Слава богу, че не ни бе погледнал в лицата.
— Преди да продължим нататък — казах на Шарън, — мисля, че ще е добре да получим някои обяснения.
— Амброзия — отвърна той. — Бойците я приемат, за да увеличат способностите си. Проблемът е, че ефектът не трае дълго и когато отмине, ставаш по-слаб отпреди. Привикнеш ли към нея, способностите бързо губят силата си и се налага непрестанно да вземаш все по-големи количества. Съвсем скоро не само не можеш да се биеш, но и да действаш като чудат. Ставаш зависим от този, който ти я продава. — Шарън кимна към стаята вдясно, откъдето се чуваха гласове в целия регистър от шепот до викове с пълно гърло. — Изобретяването на тази гадост е най-великото постижение на гадините. Никой няма да ги предаде, докато е пристрастен към амброзията.
Надзърнах в помещението, за да видя как изглежда един чудат амбротърговец, но видях само мъж с маска на лицето и дълга брада, охраняван от други двама въоръжени с пушки мъжаги.
— Какво стана с очите на този тип? — попита Ема.
— Избликът на светлина е страничен ефект — обясни Шарън.
— Друго странично действие на амброзията е, че с течение на годините тя изгаря лицето. Така се познават старите наркомани — те крият обезобразените си лица с маски.
Двамата с Ема се спогледахме и в този момент мъжът вътре се провикна:
— Здравейте, ей вие. Заповядайте, моля!
— Съжалявам — отвърнах. — Трябва да…
Шарън ме сръчка в рамото и изсъска:
— Забрави ли, че си ми роб?
— О, да, сър — смънках и сведох глава.
Маскираният мъж седеше в кресло пред стена, изрисувана е фрески. Изглеждаше абсолютно спокоен, отпуснал ръце на облегалките и преметнал крак върху крак. Охраната му бе заела позиции в два от ъглите на стаята, а в третия имаше дървено кресло на колела.
— Не се страхувайте — подкани ни мъжът. — И приятелите ви също могат да дойдат.
Пристъпих няколко крачки, следван от Шарън и Ема.
— Не съм те виждал друг път тук — изгледа ме изпитателно амбротърговецът.
— Току-що го купих — намеси се Шарън. — Дори няма…
— На теб ли говорех? — сопна му се мъжът.
Шарън млъкна.
— Не, не говорех — продължи търговецът. Той погали фалшивата си брада и ми се стори, че ме изучава внимателно през отворите в маската. Зачудих се какво ли се крие под нея и колко амброзия трябва да изсипеш върху лицето си, за да го изгориш до неузнаваемост. Потреперих и съжалих, че изобщо се замислих за това.
— Дошъл си да се биеш — отбеляза той.
Потвърдих, че е така.
— Е, имаш късмет. Току-що ми доставиха първокласна амбро, така че шансовете ти да оцелееш се покачиха драстично!
— Всъщност не ми е нужна, благодаря.
Той погледна към охраната си за реакция — и двамата стояха с каменни лица, а после се засмя.
— Не знам дали ти е известно, но това там е гладен. Чувал ли си за тях?
Бях дошъл тук тъкмо заради него, но нямаше защо да му го казвам. Този противен тип очевидно държеше мястото в ръцете си и не биваше да го ядосвам.
— Чувал съм — отвърнах.
— И как смяташ, че ще се справиш с този?
— Мисля, че ще се справя.
— Само мислиш? — Мъжът скръсти ръце. — Искам да знам да заложа ли пари на теб? Смяташ ли да спечелиш?
Казах му каквото искаше да чуе:
— Да.
— Е, ако ще залагам на теб, ще ти е нужна малко помощ. — Той се изправи, отиде до един медицински шкаф и отвори вратичките. Вътре бе пълно с блестящи стъкленици — цели редици, всичките пълни с тъмна течност и запушени с коркови тапи. Извади една и ми я донесе.
— Вземи това — рече и ми подаде стъкленицата. — Ще удесетори всички твои способности и дарби.
— Не, благодаря — отказах. — Не ми е нужна.
— Всички казват така в началото. После, след като ги победят, започват да ми искат — ако са оцелели. — Той завъртя стъкленицата в ръка и я вдигна към бледата светлина. Амброзията вътре сякаш бе изпълнена с малки сребристи частици. Не можех да откъсна поглед от нея.
— От какво е направена? — попитах.
Той се разсмя.
— Охлювчета и разни парчета, на кученца опашлета — изрецитира напевно. — Безплатно — добави.
— Той каза, че не иска — обади се Шарън.
Бях сигурен, че наркодилърът ще му викне, но вместо това той се обърна и го погледна.
— Познаваме ли се?
— Не мисля — отвърна Шарън.
— А, напротив — поклати глава търговецът. — Ти беше един от най-добрите ми клиенти. Какво стана с теб?
— Отървах се от навика.
Търговецът пристъпи към него.
— Но май си чакал твърде дълго. — Той понечи да повдигне качулката на Шарън.
Шарън улови ръката му. Пазачите насочиха оръжия.
— Внимавай — предупреди го търговецът.
Шарън задържа ръката му за миг, сетне я пусна.
— И така — продължи търговецът и се обърна към мен. — Няма да откажеш една безплатна дозичка, нали?
Нямах никакво намерение да вадя тапата на тази гадост, но явно това бе единственият начин да сложа край на разговора. Затова взех стъкленицата.
