— Добро момче — похвали ме търговецът, след което ни подкани да си вървим.
— Бил си наркоман? — попита Ема Шарън. — Защо не ни каза?
— Какво значение щеше да има? — отвърна той. — Да, имах лошо минало. После Бентам ме намери и ми помогна да се отърва от моята слабост.
— Бентам ти е помогнал? — изгледах го учудено.
— Както казах, дължа му живота си.
Ема взе стъкленицата и я вдигна нагоре. На силна светлина сребристите частици вътре сияеха като малки слънца. Гледката беше хипнотизираща и въпреки страничните ефекти неволно се запитах какво ли ще направят със способностите ми няколко капки.
— Той не каза какво има вътре — поклати глава Ема.
— Ние сме там — рече Шарън. — Късчета от откраднатите ни души, смазани и върнати ни от гадините. Парченце от всеки чудат, когото са отвлекли, завършва в стъкленица като тази.
Ема замахна отвратено с ръка, сякаш се готвеше да запокити стъкленицата надалече, но Шарън я дръпна от пръстите ѝ и я прибра под наметалото.
— Човек никога не знае кога някоя ампулка може да му потрябва — промърмори той.
— След като ни каза какво има вътре — рекох, — не мога да повярвам, че си го приемал.
— Не съм твърдял, че се гордея със себе си — сведе глава Шарън.
Изведнъж цялата сатанинска схема се подреди в главата ми.
Гадините бяха превърнали чудатите от Дяволското гробище и канибали, гладни за душите на своите събратя. Пристрастяването им към амброзията ги правеше лесно контролируеми и помагаше да се ограничава броят на населението. Ако не ги освободим скоро, душите на нашите приятели също щяха да се озоват в стъкленици.
Чух рева на гладния — прозвуча като победен вик — и след минутка мъжът, когото бяхме видели да приема амброзията, беше извлачен през вратата, плувнал в кръв и с люшкаща се глава.
„Мой ред е“ — помислих си и усетих прилив на адреналин.
Отвъд стаята на търговеца имаше просторен, ограден с ви сока стена двор, насред който бе поставена трийсетина стъпки висока метална клетка с достатъчно яки, по мое мнение, решетки, за да удържат дори гладен. На известно разстояние около решетката бе начертана линия, вероятно това бе обсегът на езиците на гладния, и отвъд нея предвидливо се бе скупчила тълпата от около четирийсет-петдесет чудати. Покрай стените имаше други, по-малки клетки, вътре в тях мярнах тигър, вълк и нещо, което ми заприлича на напълно зряла страхомечка — животни, които едва ли можеха да се мерят по сила с гладния и очакваха да дойде техният ред някой друг ден.
Главната атракция днес крачеше зад решетките на голямата клетка, завързана с верига за масивна метална стойка. Изглеждаше в толкова жалко състояние, че бях изкушен да изпитам съжаление към него. Някой бе залял чудовището с бяла боя, върху която се виждаха кални пръски, и макар целта бе да се вижда от всички, крайният ефект само подсилваше тъжната гледка — приличаше на далматинец или мим. Куцаше доста лошо и оставяше дири от черна кръв, а мускулестите му езици, които в очакване на двубой обикновено свистяха във въздуха, сега се влачеха отпуснато. Ранен и унизен, той бе далеч от кошмарния образ, с който бях привикнал, но тълпата, която никога не бе виждала гладен, изглеждаше впечатлена. Може би благодарение на това дори в окаяното си състояние чудовището бе успяло да се пребори с няколко бойци подред. Все още бе доста опасен и крайно непредсказуем. Сигурно затова покрай стената имаше мъже, въоръжени с пушки. За по-сигурно, разбира се.
Тримата се събрахме, за да обсъдим стратегията. Проблемът, както знаехме, не бе само да се озова в клетката на чудовището. Не беше и да го поставя под свой контрол — бяхме тук, защото смятахме, че ще се справя и с това. Проблемът щеше да е да го изведа навън въпреки всички тези хора.
— Мислиш ли, че ще можеш да разтопиш веригата на шията му? — попитах Ема.
— Ако разполагам с два дни — прецени тя. — Едва ли ще ни позволят да ги убедим, че ни трябва само за малко и после ще ГО върнем.
— Няма да успеете дори да завършите изречението — захили се Шарън, като оглеждаше развълнуваната тълпа. — Тези типове не са се забавлявали така от години. Никакъв шанс.
— Следващият боец! — извика една жена, подала се от прозорец на втория етаж.
Встрани от тълпата неколцина мъже спореха кой да е поредният участник. На пода на клетката вече имаше достатъчно кръв и никой от тях не гореше от желание да добави своята. Теглиха сламки и як мъжага, гол до кръста, тъкмо бе издърпал най-късата.
— Не носи маска — отбеляза Шарън. — Този е от начинаещите.
Мъжът си пое дъх и закрачи към тълпата. Със силен глас и отчетлив испански акцент заяви, че никога не е губил битка, че ще убие гладния и ще запази главата му като трофей, а чудатата му дарба за свръхбързо зарастване на рани няма да позволи на чудовището да му нанесе смъртоносна рана.
— Виждате ли тези любовни драскотини? — подсмихна се той, като показваше следите от нокти на гърба си. — Една страхомечка ми ги остави миналата седмица. Бяха дълбоки по три сантиметра и зараснаха същия ден! — похвали се, после посочи гладния в клетката. — Това сбръчкано плашило няма никакъв шанс!
